i ea1403da12425be3

не уби никого от онези, с които се би, но със сигурност ги обезвреди за по-дълго. Ако

някой мислеше, че времето като стригой или онова, прекарано зад решетките беше

притъпило бойните му умения, определено грешеше. Дмитрий беше силен по природа,

успяваше да се справи с две невъзможни неща едновременно и да ме спира всеки път, когато опитвах да помогна в боя. Пазителите на кралицата може и да бяха най-добрите

сред най-добрите, но Дмитрий... е, бившият ми възлюбен и инструктор беше номер във

своя собствена графа. Бойните му умения бяха отвъд тези на когото и да било и ги

използваше само за моя защита.

- Стой назад – нареди ми той. – Няма да те докоснат с пръст.

Първоначално бях погълната от факта, че ме защитаваше, въпреки че мразех да не съм

част от битката. Беше пленително да го гледам отново как се бие. Правеше го красиво и

смъртоносно едновременно. Беше човек-армия, от онези борци, които защитават хората, които обичат и смачкват враговете си...

И именно тогава ужасното откритие ме удари.

- Спрете! – извиках изведнъж. – Ще дойда! Ще дойда с вас!

Никой не ме чу първия път. Бяха прекалено погълнати от битката. Пазителите

продължиха да опитват да се промъкнат зад Дмитрий, но той изглежда ги усещаше и

мяташе столове или каквото успяваше да метне, за да ги задържи – докато все още

успяваше да рита и удря идващите право срещу него. Кой знае? Може би наистина

можеше да победи цяла армия сам.

Но не можех да му позволя това.

Разклатих ръката му.

- Спри, - повторих. – Не се бий повече.

- Роуз...

- Спри!

Бях доста сигурна, че никога не бях изкрещявала нещо по-силно през живота си.

Думата иззвъня в помещението. Може би дори в целия Дворец.

Не накара съвсем всички да спрат, но много от пазителите се спряха. Някои от

работещите в кафето се показаха иззад тезгяха. Дмитрий все още се движеше, все още

готов да повали всеки и трябваше буквално да се метна пред него, за да ме забележи.

- Спри, - този път гласът ми беше шепот. Неудобно мълчание се спусна наоколо. – Не се

бий повече с тях. Ще отида.

- Не. Няма да им позволя да те отведат.

- Трябва, - рекох умолително.

Той дишаше тежко, всяка част от него беше напрегната и готова за атака. Погледнахме

се и хиляди думи сякаш се изляха между нас, когато онова старо наелектризиращо

чувство изпълни въздуха. Просто се надявах да беше разбрал точните думи.

Един от пазителите неуверено пристъпи напред – като трябваше да мине покрай

изпадналия си в безсъзнание колега – и напрежението на Дмитрий се отключи. Той

започна да блокира пазителя и отново да ме защитава, но вместо да застана между

двата, хванах ръката на Дмитрий и продължих да го гледам в очите. Кожата му беше

топла и допирът ми се струваше толкова, толкова правилен.

- Моля те. Стига.

Тигова видях, че най-накрая разбра какво опитвах да кажа. Хората още се страхуваха от

него. Никой не знаеше какво беше той. Лиса му бе казала да се държи спокойно и

нормално, за да не предизвиква страх. Но това? Да победи сам цяла армия пазители?

Това нямаше да му докара точки за добро поведение. Във всеки случай вече беше

прекалено късно след това, но трябваше да опитам да поема контрол над щетите. Не

можех да допусна да го заключат отново, не и заради мен.

Като ме погледна изглежда и той опитваше да ми каже нещо: че все пак ще се бие за

мен, че ще се бие докато не падне, за да не позволи да ме отведат.

Поклатих глава и стиснах ръката му за раздяла. Пръстите му бяха точно както ги

помнех, дълги и прекрасни, загрубели от годините тренировки. Пуснах го и се изправих

пред мъжа, който беше проговорил в началото. Реших, че той е нещо като водач.

Протегнах ръце и бавно пристъпих напред.

- Ще дойда спокойно. Но, моля ви... не го заключвайте. Той просто помисли... прото

помисли, че съм в беда.

Работата беше, че докато белезниците щракваха на китките ми, започвах да вярвам, че

наистина съм в беда. Докато пазителите си помагаха един на друг да се изправят,

водачът им пое дълбоко въздух и каза нещото, което опитваше още откакто влезе.

Преглътнах, като очаквах да чуя името на Виктор.

- Роуз Хатауей, арестуваме ви за държавна измяна.

Не точно това, което очаквах. Като се надявах, че подчинението ми беше спечелило

някакви точки, попитах:

- Каква точно държавна измяна?

- Убийството на нейно кралско височество кралица Татяна.

Глава 26

Може би благодарение на нечие извратено чувство за хумор завърших в сега

освободената килия на Дмитрий.

Бях се успокоила, след като пазачът бе поставил обвиненията пред мен. Всъщност бях

толкова уморена, защото много от нещата, които той каза, бяха невъзможни за

разбиране. Даже не можех да стигна до частта със себе си. Не можех да почувствам

оскърбление или обида от обвинението, защото още бях закотвена на факта, че Татяна

беше мъртва.

Не просто мъртва. Убита.

Убита?

Как беше станало това? Как беше станало тук? Този Дворец беше едно от най-

сигурните места на света, а точно Татяна винаги беше пазена от същата група, която се

справяше с мен и Дмитрий толкова бързо. Освен ако не беше напуснала Двореца – а аз

бях сигурна, че не беше, – никой стригой не може да я беше убил. С постоянните