Читаем Гаснеща жарава полностью

— Добре ли си?

Премигвам няколко пъти, за да се отърся от просъницата, и кимвам, неспособна да скрия, че съм разстроена от кошмара. Оглеждайки се наоколо, забелязвам, че сме спрели. Той е излязъл от колата и се е навел над мен.

— К-къде сме? Какво правим?

— Спряхме, за да пренощуваме — отговаря Уил.

Взирам се в полумрака и съзирам фигурата на Касиан, очертана на нощния фон.

— Хайде — подканя ме Уил.

Изскачам от колата. Той поема ръката ми. Тамра излиза навън, затръшва вратата и се загръща в якето си.

— Студено е.

— Имам одеяла. Може да запалим и огън.

Хладната нощ ме кара да треперя. Тук е по-студено. Вече се усеща спадането на температурите от последната ни спирка на няколкостотин километра на юг. В далечината в небето се врязват огромни планински зъбери, които изглеждат виолетови на фона на черната нощ.

Тамра духа на ръцете си, за да ги стопли.

— Не може ли да отседнем някъде, където има покрив и стени?

— Докато не се отдалечим достатъчно от прайда, трябва да сме предпазливи. Да страним от обществени места.

Обръщам се, когато Касиан заговаря с плътния си глас. Очите му са като течни черни кристали в нощта. Неразгадаеми както винаги, само че не и за мен. Мога да усетя гнева му. Чувството му на безпомощност.

— Той е прав — кимва Уил и ми се струва странно, че изобщо са на едно мнение за нещо. — Да си направим лагер.

— Ще събера дърва.

Касиан изчезва сред дърветата. Иска да остане насаме със себе си. Да не вижда мен и Уил.

С Тамра помагаме на Уил да постели одеяла на земята и да направи огнище от камъни. По едно време той донася чанта, пълна с храната, която купихме от бензиностанцията по-рано. Тамра взима пакет картофен чипс и сяда върху едно от одеялата.

Касиан се връща. Избирам си одеяло, на което да седна, наблюдавайки как той и Уил се мъчат да запалят огън. Отново ми се вижда чудно, че работят рамо до рамо, без да се опитват да се претрепят. Това обаче ми дава надежда. Надежда, че ще се сплотим като група и всичко ще бъде наред.

Разпалването явно ги затруднява. Става доста бавно. Доближавам се леко, навеждам се над гнездото от пращящи пламъчета и изпускам достатъчно горещ въздух, за да дам живот на огъня. Уил и Касиан се отдръпват рязко назад.

Тамра се разсмива и също се примъква до огъня, протягайки ръце към него.

— Супер. Мислех, че ще им отнеме половината нощ.

— Фукла — промърморва Уил, провесвайки ръка на рамото ми. Отново се настаняваме на одеялото и в прегръдките му забравям за студа.

Касиан бърка с ръка в чантата със закуските. Наблюдавам го с крайчеца на окото си, долавям чувството му на дискомфорт. Избира шише сок и се изгубва сред дърветата. Част от мен изпитва вина, иска да тръгне след него и да го утеши. Все едно дали обвързването ни беше истинско или не, не му е лесно да гледа мен и Уил заедно.

Но толкова дълго не съм виждала Уил. Не ми се ходи никъде, не искам да оставя успокояващата му прегръдка. Още не. Всъщност никога.

— Да хапнем — той протяга ръка и издърпва чантата към нас. — Какво да бъде? „Туинкис“1? Или „Чийтос“2?

Не си спомням кога за последно ядох боклучава храна. Не и откакто напуснахме Чапарал. Грабвам пакета „Туинкис“ от ръката му.

— Знаех си, че това ще избереш.

— Защо?

— „Сладки за моята сладурана“3 — обяснява ми той, докато устните му милват моите.

Завива ме и ме притегля към себе си. Споделяме си храната и гледаме как сивите облаци се носят в тъмното небе. Пия ягодова сода, докато не усещам гъделичкане в носа си.

— Явно това е срещата, която нямахме шанс да изживеем — тихо прошепва той. Дъхът му топли бузата ми.

С усмивка се сещам за първата ни официална среща, която беше прекъсната от Зандър и братовчедите му.

— Е, не е малкият гръцки ресторант, който ти ми обеща, но що се отнася до мен, аз си прекарвам чудесно.

— Ягодова сода, „Туинкис“ и „Чийтос“. Заслужаваш нещо повече.

Тамра изпъшква и се изправя до седнало положение, събирайки одеялото и храната си.

— Ще спя в колата. Няма да понеса цяла нощ да слушам нежното ви гукане.

Тя ми намигва, преди да влезе в колата. Зная, че не е истински раздразнена — просто ни дава възможност да останем насаме.

Притихваме за малко прегърнати, взиращи се в нощта.

— Ще имаме този шанс, Ясинда. Някой ден.

Обръщам лице към него и едва не си пукваме носовете.

— За какво?

— За нормални срещи.

Усмихвам се.

— Не храня такива очаквания, Уил. Просто искам да бъдем заедно. В безопасност. Щастливи.

Прокарва ръка през косата ми.

— Ще бъдем.

Ще бъдем. След като стигнем до крепостта на енкросите и измъкнем Мирам. След като намерим мама. Оставям мислите си да се реят като бързо носещите се облаци горе. Пръстите на Уил си играят нежно с кичурите ми. Докосването му ме приспива.

— Ще се оправим. Ще направя всичко, за да влезем и излезем оттам. Наясно съм как работят енкросите.

Зная, че трябва да го помоля да ми разкаже повече за тях, за врага, срещу който ще се изправим. Трябва също така да му кажа, че с Касиан сме обвързани, но клепачите ми натежават, колкото и да се опитвам да държа очите си отворени. Последно виждам Уил с широко отворени очи, загледани в нощта.

Перейти на страницу:

Похожие книги