Той все още изглежда несигурен, затова пристъпвам към него и заговарям с мек глас, плъзвам пръсти по напрегнатата му ръка.
— Това не променя чувствата ми към теб.
Отстъпва назад и отпуска ръце покрай тялото си, с което слага край на ласката ми.
Няма да му дам да се отдръпне от мен. Стигнахме твърде далеч. Ще се боря за нас двамата, ако трябва — и с него самия.
— Това не влияе на моите чувства към теб. Ти ще позволиш ли да повлияе на
Свел е поглед към мен. Очите му проблясват в сумрака. Непроницаем е за мен. Правя крачка към него, докосвам ръката му, бръсвам лекичко пръстите му… опитвам да се сближа.
Малкият му пръст се захваща около моя и дъхът, който задържам, излиза от мен като въздишка. Болката в сърцето ми намалява.
— Аз съм тук — припомням му. — С теб. Оставих Касиан и прайда. Той не беше част от плана ни за бягство, забрави ли?
Уил въздиша и прокарва ръка през косата си.
— Да. Зная. Боже, Ясинда, просто искам да сме заедно… без нещо да ни пречи.
Озовавам се в прегръдките му.
— Ние сме заедно. Отсега нататък. Никога повече няма да се разделяме. Ще освободим Мирам и после ще си останем само ние двамата.
— Ние двамата. Хубаво би било.
Изпускам въздишка на облекчение, при което ме връхлита безумният порив да заплача. Досега не осъзнавах колко съм била разтревожена от това, че ще ми обърне гръб завинаги, като разбере истината. Но случилото се само потвърждава онова, което съм си мислила за него. Доказва, че всичко е правилно. Той.
Оставаме слети в прегръдка в продължение на няколко минути. Два сигнала на клаксона най-сетне ни разделят.
— Тамра — досещам се.
— Добре, да вървим.
Уил взема ръката ми и ме води към очакващата ни кола.
— Вие двамата сдобрихте ли се? — пита Тамра, когато сядаме на местата си. Или е чула виковете ни, или Касиан я е осведомил.
— Всичко е наред — отговарям и й хвърлям предупредителен поглед да не повдига повече темата.
—
Касиан невъзмутимо му връща погледа.
— Хубаво — кимва Тамра. — Да потегляме. Колкото по-рано измъкнем от плен малката вещица, толкова по-бързо ще сме свободни.
Не си правя труда да я питам свободни от какво. Или от кого. За Тамра е едно и също. От прайда, от Касиан.
Скоро отново излизаме на магистралата и се устремяваме към изгрева.
28
Няколко часа по-късно, след като сме зарязали колата на Уил и сме я сменили с ван, който е виждал и по-добри дни, поглеждам през рамо към Касиан и Тамра. Двамата спят отзад, легнали на одеяла, които бяха постлали върху ръждивия, очукан под.
— Колко остава? — прошепвам.
— Може би ще пристигнем утре вечер. Ако караме направо и не спираме.
— Добре.
Подът на вана трополи под подметките на обувките ми и аз сгъвам колене към гърдите си. Намествам се на прокъсаната винилова седалка и се опитвам да не мисля със съжаление за удобното място в ленд роувъра на Уил. Това е само временно. Оставихме колата му на една бензиностанция с паркинг за камиони, за да я вземем по-късно след освобождаването на Мирам.
С въздишка отпускам тила си на облегалката за глава. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо Мирам и Касиан ще се приберат у дома. Толкова по-бързо Уил, Тамра и аз ще намерим мама и ще започнем живот на друго място. Гледам през прозореца с известно облекчение, че нощта е ясна. Без вечните мъгли.
Уил се пресяга да вземе ръката ми. Палецът му минава по вътрешната линия на китката ми. Допирът му запалва искри, които тръгват нагоре по ръката ми. Обменяме си пламенни погледи и зная, че и той усеща същото. Плъзвайки очи към заспалите ни спътници отзад, осъзнавам, че може да мине известно време, преди да се радваме на някакво уединение, и това ме притеснява. Поели сме по опасен път. Може и да не оживеем.
Сякаш доловил съмненията ми, Уил ме успокоява:
— Правил съм доставки с баща ми. Достатъчно лесно се влиза.
— Не се притеснявам за влизането.
— Ще се измъкнем. Никога няма да заподозрат, че един ловец ще иска да освободи пленено драки. Отиваме, оставяме доставката, плащат ни и си тръгваме — казва с кимване.
Не съм сигурна дали вярва в това, което казва, или не.
— Ще избягаме. И после ще бъдем заедно. Без Касиан.
Фаровете на насрещна кола осветяват лицето на Уил. И ако думите му не са ми достатъчни, то напрегнатото му изражение ми говори, че дори да не ме обвинява за обвързването, и на него не му е лесно да го приеме. Няма да се успокои, докато Касиан не се завърне в прайда…
— Казах ти, че не е истинско.
— Зная. Била си принудена. Не означава нищо — при тези думи вдига ръката ми и я целува нежно. — Защо не поспиш?
— Не се ли умори да караш?
— Касиан обеща да ме смени. Ще го събудя след половин час.
Затварям очи, убедена, че няма да мога да заспя.
И това е последната ми мисъл.
Една твърда ръка ме разтърсва и ме връща в реалността. Стряскам се и се оглеждам, напрегнала всички мускули, готова да се отбранявам, да избягам, да полетя.
— Пристигнахме — казва Уил.