Гаснеща жарава

— Тогава идвам с вас.

— Какво? — пита ядосано Тамра, опитвайки се да го догони, когато той крачи към колата. — Няма да стане!

— Тя ми е сестра — отвръща той твърдо, почти без да движи устни.

Тамра поглежда безпомощно към мен и Уил в безмълвна молба: Не му позволявайте да дойде!

— Ще бъде опасно — предупреждавам го.

— Ясинда! — фучи Тамра.

Касиан ми хвърля бегъл поглед и осъзнавам, че такова предупреждение няма как да го обезкуражи.

Обръщам се въпросително към Уил в очакване на решението му. Той е начело на тази мисия. Палецът ми описва кръг по вътрешната ръка на китката му. Стисва ръката ми само веднъж и тръгва напред, посочвайки ми предната седалка.

— По-добре да тръгваме!

Касиан кимва мрачно и се вмъква на задната седалка на ленд роувъра.

Тамра мърмори, но също се качва. Сяда възможно най-далеч от него.

Уил пали двигателя и докато изкарва колата от полето, слага ръка върху моята. Преплитаме пръсти. Забелязвам петната виолетова кръв по кокалчетата му. Неговата собствена или пък тази на Корбин — не зная. Но сърцето ми се свива при тази гледка.

Откъсвам поглед от нея и отново се взирам в лицето му, в очите му, проблясващи и необятно дълбоки. И си казвам, че така трябва. Уил. Аз. Ние. В това пътуване трябва да сме заедно.

След секунди вече сме поели към целта — четирима спътници по неволя. Спускаме се по склона на планината, порейки тънките мъгли… Колкото повече се отдалечаваме, толкова по-слаб става отбранителният щит на Нидия.

Далеч от прайда.

27

Последния път, когато бягах от прайда, изпитвах единствено отчаяние и мъка, защото бях убедена, че никога повече няма да бъда пълноценно драки. Че без прайда съм никоя. Но тогава не бягах по своя воля, а заради мама.

Този път е различно. Сега заминавам аз. Доброволно. Колкото се може по-бързо. Без прайда съм свободна. Пълноценна, каквато не съм била от седмици. Надежда препълва сърцето ми.

Уил не престава да държи ръката ми между нашите две тела. Касиан и Тамра не обелват дума на задната седалка. Напрежението витае между нас четиримата, тежко като мъглите, които оставяме зад гърба си.

Усещам настроението на седящия зад мен Касиан. От него струи целеустременост, примесена с гняв. Тя се слива със завладелите ме по-ведри емоции. Фокусирам се върху моите чувства и се мъча да изтласкам неговите.

Поглеждам към ръката на Уил, обхванала моята. Толкова е силна. Сещам се колко смаян беше Корбин от мощта му и оставям този факт да се избистри в съзнанието ми. Не се случва за първи път. Когато Уил се би с Касиан на Биг Рок, двамата бяха съвсем равностойни противници. Тогава го отдадох на физическата му подготовка, но сега не съм толкова сигурна — не и след днешната схватка. Не и след като видях какво направи със земята.

Дали пък Уил не се е сдобил с множество драконовски дарби чрез кръвопреливането? Силата на оникс и умението да въздейства върху земята, върху пръстта, присъщо на земно драки? Сигурно е твърде невероятно… но зная какво видях. Той издигна стена от пръст. Както умее само едно земно драки. Не е плод на въображението ми.

И Тамра беше свидетел. Всичко се дължи на кръвта. Със сигурност. Какво друго обяснение може да има? Има имунитет срещу заличаване на паметта, изключително силен е, може да впрегне земята за своите цели… Това е много повече от дарбата на едно-единствено драки.

И започвам да се чудя… Какво още се крие в него? В кръвта му?

Искам да говоря с него за това, но когато останем насаме. Познавайки чувствата на Касиан, не ми се ще да споделям подозренията си, че Уил е получил нещо повече от втори шанс за живот чрез преливането на кръв.

Продължавам да размишлявам върху това в проточилото се мълчание.

Един-единствен път Касиан нарушава тишината с въпроса си:

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Зависи дали ще поемем по най-прекия път — отвръща Уил.

— Поемаме по най-прекия път — потвърждава Касиан с безизразен глас.

Поглеждам към Уил и забелязвам трепването на стегнатата му буза. Приканвам го да прояви търпение, като леко стисвам пръстите му. Това приключение ще е достатъчно рисковано. Трябва да се постараем да се разбираме помежду си.

Тамра изсумтява:

— Само знае да командва.

Хвърлям й поглед. Седнала е със скръстени ръце, облегната на вратата, за да бъде възможно най-далеч от Касиан, доколкото й позволява размерът на колата. Отново се обръщам напред и бавно издишам.

Ще бъде дълго пътуване.

Караме с часове. Спираме само веднъж, за да заредим резервоара и да си купим храна. Дремя на пресекулки на предната седалка и през полубудното ми съзнание преминават замъглени страховити образи.

Отново съм в онзи ван. С Мирам. Вътре е горещо и задушно и порите ми крещят за въздух в тясното пространство. Мирам издава сподавени стонове и аз допълзявам на ръце и крака до нея. Но когато докосвам рамото й и я обръщам с лице към мен, виждам, че това изобщо не е Мирам.

А татко.

Очите му са като стъклени, втренчени в нищото. Без значение колко дълго го викам и разтърсвам, той не се събужда. Просто лежи като студена каменна плоча.

Изведнъж усещам как Уил слага ръката си върху моята.