Гаснеща жарава

Колко дълго ще издържа, преди да се поддам и да тръгна по лесния път, да забравя какво желая наистина… коя съм всъщност? Да загърбя Уил?

В ума ми изниква лицето на Уил и отговорът сам се налага, ясен и прост. Никога.

Няма да ми се наложи да се преструвам дълго, че сме истински обвързани. Вдишвам въздух и се изпълвам с увереност. Една седмица. Само една седмица и ще съм свободна.

Пъхвам се в леглото с въздишка. Дебелата ми възглавница ми действа успокоително. Завивката с пълнеж от пух излъчва леко ухание на лавандула и ми напомня за мама. Звездите по тавана още светят в тъмното, след толкова години. Още са тук. Макар татко да го няма. Как се случи всичко? Как изгубих толкова много? Татко. Мама.

Заравям лице във възглавницата и надавам приглушен, накъсан вик. Не и Уил. Него няма да изгубя. Няма да изгубя и сестра си.

Утре. Ще намеря Тамра и ще й кажа всичко. Всичко. Без повече тайни.

Ще й разкажа за плана на Уил да ме чака извън прайда след седмица. Ще я помоля да дойде с мен на срещата. Ще я помоля да избяга с нас. Независимо къде отиваме. Можем да намерим мама.

Мисълта, че ще й изповядам толкова много тайни, ме кара да потреперя. Малко ме е страх да не изгубя и нея. Не бих го понесла.

Вкопчвам се здраво във възглавницата ми, опитвайки се да убедя себе си, че това няма да се случи. Тамра сигурно вече е достатъчно разочарована от прайда и ще се съгласи да тръгне с мен. Те изпратиха мама в изгнание. Едва не подрязаха крилата ми. А сега единственото драки, което тя желаеше за себе си, е обвързано с мен. Как би могла да иска да остане?

Потърквам буза във възглавницата, пъхвам ръка под нея… Пръстите ми напипват шумолящия край на листче хартия.

Сърцето ми започва да бие лудо, когато стисвам листчето в дланта си. Сядам в леглото, светвам лампата, развълнувано отмятам назад мокър кичур коса от очите си, за да виждам по-добре.

Малко парче, откъснато от стар плик за писма. От него ме гледат четири думи, надраскани набързо от мамината ръка.

Спомни си палмовото дърво.

Това е някаква нишка. Следа. Долепям къса хартия до гърдите си. Очите ми се втренчват напрегнато в тъмната част на стаята ми. Мама е оставила бележката за мен. Опитва се да ми каже къде отива. Къде мога да я намеря!

Но думите нищо не ми говорят.

И все пак се изпълвам с надежда. Извивам крайчеца на устата си в лека усмивка. Мама е някъде там, очаква ме. Нямаше да напише това, ако не е мислела, че ще успея да го разгадая.

Стисвам късчето в ръка. Ще се сетя. Или аз, или Тамра. И заедно ще намерим майка ни. Не съм победена. Северин не ни е победил.

Не виждам Тамра на следващия ден. Нито на по-следващия. Седмицата сякаш пълзи, а с нея расте тревогата ми. Нещо мрачно, неясно изпълва сърцето ми.

Бях забравила, че обичаят повелява наскоро обвързаната двойка да се уедини в дома си и да не се вижда с никого. Двамата не бива да правят нищо друго, освен да опознават новия си съвместен живот. Нещо като меден месец. Такива са очакванията на прайда. И на Северин. И понеже съм се зарекла да се преструвам на покорна и хрисима, нямам избор, освен да играя ролята си.

Членове на прайда идват и си отиват, без да ни се обаждат. Чувам стъпките им, шепота им пред прага, докато оставят храна и дарове на верандата. Правят всичко, за да направят прекарването ни заедно специално.

В последния ден на принудителното ни усамотение излизам на верандата, за да прибера една кошница с прясно опечени хлябове и кексчета, които забелязах Нидия да оставя по-рано, както и кана лимонада, дарена от някого.

С кошница през ръка и прегърнала каната, успявам да зърна някакво движение на отсрещната страна на улицата. Заставам на място и успявам да установя кой е източникът.

Корбин се е облегнал със скръстени ръце на един от стълбовете на верандата си. Зяпа ме, както винаги. Самодоволен и изпълнен с решимост.

Тръсвам глава и се връщам към входната врата. Няма логика да продължава да ме гледа по този начин. Не и след обвързването ми. Той не означава нищо за мен. Би трябвало да го разбира. Да се откаже от глупавата си фиксидея.

Тогава Джабел излиза на верандата и го повиква по име. Забелязвайки, че се е втренчил, проследява погледа му и се смръщва.

Гласът й отеква през улицата. В него съвсем ясно личат нотки на неодобрение. Обвързаните двойки трябва да бъдат оставяни на мира през този период, а зяпането на Корбин явно не се вписва в това правило.

— Корбин — извиква тя по-настоятелно. Когато погледът й среща моя, устата й се изкривява в нещо като усмивка.

Обвързана съм с Касиан. В нейните очи съм доказала предаността си към прайда. Сега съм част от нейното семейство. Може би това намалява болката от загубата на Мирам.

Заповядва на сина си да влезе вътре. Той обаче не помръдва. Само ме гледа с онзи лаком поглед, от който ме полазват тръпки. Но сега съм отдадена на братовчед му и не може да се домогва до мен.

Тогава защо? Няма как да знае, че всичко е фарс. Няма откъде. И все пак ме гледа.