Гаснеща жарава

Той не отговаря. Просто стои до мен, с изпитателен, пронизващ поглед, който отново ме подмамва да мисля, че ме е прозрял. Вижда истинската ми същност под всичко останало. Под обвивката на момиче. Под обвивката на драки. Отвъд костите, плътта и тлеещия огън. И все пак, ако наистина ме виждаше такава, каквато съм, тогава щеше да знае, че не съм могла да се сбогувам с Уил. Щеше да знае, че съм го излъгала. Щеше да знае колко е мъчително за мен да се изправя лице в лице срещу него с моята измама, тегнеща грозно помежду ни.

Погледът ми се премества към устните му, чийто вкус още помня, и се задържа за кратко върху тях, докато нещо не сковава гърдите ми и спира дъха ми. Той вдига ръка и аз се дръпвам уплашено.

Чувствам се като глупачка, но не отстъпвам от мястото си, докато палецът му гали бузата ми.

— Какво правиш? — прошепвам.

— Докосвам те.

Възглавничките на пръстите му се плъзват по брадичката ми, по долната ми устна, толкова меки, въздействащи, и аз разбирам какво иска. Усещам го в допира му. В начина, по който ме поглъщат тъмните му очи. Дъхът му нашепва името ми.

За една секунда се накланям към него, но после внезапно отскачам назад.

Причината да се отделя от него не е угризение на съвестта.

А нечий възглас. И разбирам, че не сме сами.

14

Обръщам се и впервам поглед в сестра ми. Лицето й е залято от руменина, бузите са обагрени от яркочервен цвят, който сякаш осквернява алабастровата й кожа. Кожата ми изстива, после отново се сгорещява.

— Тамра — произнасям името й едва чуто, като мъчителен стон, заседнал в гърлото. Бледите й, заскрежени очи прескачат между мен и Касиан.

— Е, какво? — дръзко пита тя. Гласът й е суров, жесток, толкова контрастиращ с външността й, разтреперана и крехка, още по-неземно бледа от обичайното. — Какво е? Какво толкова специално има у нея?

Задава този въпрос, втренчила поглед в Касиан.

— Кажи ми!

— Нищо — понечвам да отвърна. — Нищо, Там…

Тя замахва към мен.

— Говоря с Касиан, Ясинда! — вниманието й отново се насочва към него. — Наистина искам да знам. Дори лицата ни са еднакви! — изсумтява. — Е, почти.

Отмята назад един от сребристите си кичури.

— При това сега не само съм истинско драки, но и притежавам талант, който съперничи на нейния. Така че, какво толкова специално има у нея?

Бледият й поглед проблясва от силната емоция, вперен изпитателно в него, отчаяно търсещ отговор на този въпрос.

Касиан дълго не казва нищо. Аз страдам безмълвно. Очаквам да каже, че у мен няма нищо специално, че се връща при мен по силата на някакъв навик.

Тамра бавно поклаща глава.

— Просто ми кажи.

Изрича следващия си въпрос със слаб шепот, при който сърцето ми се свива от болка.

— Защо не избра мен?

Касиан най-сетне отговаря с тих, изтерзан глас:

— Не зная. Помъчих се… откакто се върнахме тук, се опитвах много пъти… Но ти просто не си тя.

Ще ми се думите му да не ме трогваха по този начин. За миг позволявам на топлината да обгърне сърцето ми. Оставям се да вярвам, че съм специална за него. Че съм много повече от огнедишащата, която той е научен да предпочита.

Тамра изглежда така сякаш е понесла удар. Румени петна изпъстрят бледата извивка на шията й.

— Така ли? Колко жалко, че тя не изпитва същото към теб. Ти никога няма да си нейният избраник, нали знаеш. Не си за нея. Помисли върху това. Когато тя е с теб, ще й е мъчно за него.

И изчезва. Като дим през вратата.

Още известно време се взирам в мястото, където стоеше допреди малко.

— Защо го направи?

— Имаш предвид, защо й казах истината ли?

— Истината? Мислех, че вие двамата…

— Не — простичко и без заобикалки отвръща той, поклащайки тъмната си глава. — Опитах… но не мога.

Затварям очи, изпитвайки неимоверно страдание. Сетне ги отварям и го поглеждам.

— Тя е права. Винаги ще виждам Уил.

— Не — отхвърля той думите ми отново с вбесяваща убеденост. — Той беше твоето бягство. Когато спреш да бягаш, ще видиш, че ти и аз си принадлежим. Може и да съм се съмнявал преди, но когато ме целуна на кулата…

— Онова — прекъсвам го рязко — беше грешка. Сериозен пропуск в преценката ми.

— А може Уил да е грешката.

При тези думи отстъпвам назад.

— Да приемем, че можеш да получиш твоя безценен Уил. Да се откажеш от прайда, семейството, живота си, за да бъдеш с него. Не мислиш ли, че някой ден ще се събудиш и ще го видиш в истинската му светлина — един ловец с кръв по ръцете му? Ловец с открадната кръв, която тече във вените му?

Клатя глава.

— Не! Не желая да те слушам…

— Защото е вярно. Мислиш си, че ще можеш да живееш с това? Когато фантазията се изчерпи, когато първоначалната тръпка от това, че си с него, избледнее… ще си спомниш защо той е бил неподходящ за теб.

— Не зная защо изобщо обсъждаме това. Никога повече няма да го видя — изричам лъжата с треперещ глас.

Взрял се е в мен така напрегнато, че се боя да не е разбрал за моята измама.

— Просто не искам между нас да има повече недоразумения — отвръща твърдо той.

— Аз идеално разбирам ситуацията. Между мен и теб няма да се получи — посягам към вратата. — По-добре иди при Тамра. Тя е разстроена.