Гаснеща жарава

Настръхвам от мисълта, че майка му сигурно тайно ни наблюдава. И че може би ме е причаквал да изляза от вкъщи.

— Защо? Да не са те пратили да ме охраняваш?

Той ми се усмихва — както ми се струва — флиртаджийски.

— Имаш ли нужда от охрана?

Клатя глава и съжалявам за агресивното си поведение. Ако се държа като затворник, и те ще ме третират така.

— Отивам да видя сестра си. — За да задоволя ужаса си, че Уил не си спомня последната ни вечер заедно. Че за него просто съм изчезнала.

— О! — И той мушва още по-дълбоко ръце в джобовете си. — Ще повървя с теб.

Не виждам как да му откажа, затова свивам леко рамене и продължавам. Около глезените ми се носи мъглата. Минаваме покрай къщи, чиито прозорци са засенчени срещу утринната светлина. Не помня прайдът да е бил толкова тих, толкова неподвижен. Дори и толкова рано сутрин преди кипеше някаква активност. Това ми изглежда зловещо. Изведнъж ми се струва, че покритата с лозници стена, която обгражда общността ни, не ни предпазва, а ни държи вътре като затворници.

— Толкова е тихо — промърморвам.

— Да, все още има вечерен час. Не може да се излиза от къщите преди седем.

— Тогава ти какво правиш навън…

— Аз съм част от сутрешния патрул. — И той сочи към синята лента на ръката си. Не съм я забелязала досега.

— Патрул — повтарям вцепенено и се взирам в синия плат. — Не знаех. Да се върна ли, докато…

— Не. Няма да те издам. — Да ме издаде?

Усмихва ми се, сякаш ми прави подарък. Не мога да се накарам да му отвърна с усмивка. Не искам никакви подаръци от него. На другия ден ще внимавам и ще изляза след седем.

Обръщам се и продължавам да вървя.

— Много е готино това със сестра ти — казва той, като ме настига.

— Да.

Хвърля ми кос поглед с черните си като безлунно небе очи.

— Не ми изглеждаш въодушевена.

— Честно казано, не съм имала време да го осмисля.

Кима, сякаш разбира.

— Да, това ще е огромна промяна за теб — вмята той небрежно, а гласът му е мазен като олио.

Вената на шията ми трескаво пулсира.

— За мен?

Обувките му изскърцват по чакъла на пътеката. Звукът опъва нервите ми.

— Да. Вече не си най-важната тук.

Забързвам крачка през центъра на селището, покрай училището и залата за събрания. Нямам търпение да стигна до Нидия.

— Това изобщо никога не е било вярно.

— Напротив, беше. А сега вече сте две. Имаш конкуренция.

Спирам и се обръщам с лице към него, макар част от мен да иска да избяга. Или да го удари с юмрук.

Той вдига едната си златиста вежда.

— Просто казвам. — Махва с ръка. — Касиан не може да ви има и двете.

Взирам се настойчиво в него. Той не трепва. Дори не отклонява поглед.

Скръствам ръце на гърдите си и решавам да карам направо.

— Искаш да кажеш, че сега ти имаш шанс с някоя от нас?

Той се усмихва отново само с устни, а очите му остават сериозни. Изведнъж изпитвам силно презрение към него — към това амбициозно, алчно момче, което вижда в мен и сестра ми начин да се изкачи в йерархията. Мразя го, задето си мисли, че може да вземе тази, която Касиан не пожелае. Представя си, че всичко е толкова просто — Касиан си избира, а Корбин като уличен помияр обира останките. Мускулите ми се стягат от гняв. Да бе, мечтай си!

Изсумтявам, обръщам се и продължавам, като още повече ускорявам крачка и стъпвам тежко и отривисто по земята.

— Няма да стане — казвам му през рамо.

— Не можеш да избягаш от това, Ясинда. Вече не.

— От какво? — завъртам се рязко. Искам да съм много ясно разбрана за това, което той намеква.

— Ако не се събереш с Касиан, чичо ми ще избере мен. Може да ни е хубаво заедно, Ясинда.

— Сигурно се шегуваш.

Той излъчва самодоволно гърди.

— Моят род ръководи този прайд през последните четири века. Дори баща ти не успя да узурпира властта на семейството ми.

— Ти пък какво ли знаеш за баща ми? — казвам и продължавам бързо напред.

— Само това, което ми е казано. Преди да изчезне, той непрекъснато се е опълчвал на чичо ми. Но без резултат. Семейството ми е най-подходящо да управлява прайда. Винаги сме били най-силни… и ще станем още по-силни, ако към родословното ни дърво се добавят огнедишаща и шейдър.

Усещам как по лицето ми избива ледена пот само при мисълта за Корбин и мен като двойка. Признавам, че идеята да съм с Касиан никога не ме е карала да се чувствам чак толкова зле.

— Ти си побъркан — отвръщам и продължавам напред, като с облекчение установявам, че той не ме следва.

— Вече не решаваш ти, Ясинда! — извиква той след мен. — Изгуби тази възможност. Или ще съм аз, или Касиан.

Знам, че това не е празна заплаха. Той е любимият племенник на Северин все пак. Знае някои неща, до които аз нямам достъп. И за разлика от Касиан той не се опитва да ми помогне задкулисно.

Казвам си, че трябва да съм доволна, задето споделя с мен плановете си. Сега мога да предприема нещо, за да ги осуетя. С Тамра няма да позволим да ни принудят да се обвържем с когото и да било. Освен, разбира се, ако сами не искаме. Премигвам при мисълта, че Тамра определено иска да се обвърже с Касиан.

Гласът на Корбин ме следва през мъглата.

— Кажи на Тамра, че ще намина при нея по-късно.

Потръпвам от това.