Фаетон

Той се измъкна безшумно, все тъй безшумно извади възела с диаманта от хралупата, прибра вещите си и съвсем тихо, стъпвайки само по мъховете, като внимаваше да не изпращи някоя суха вейка, достигна лодката си и влезе в нея.

Хвана веслото.

Бягството на Пангу

Пангу не влезе веднага в града. Изчака да се стъмни. Чак тогава подири Пиявицата.

Тлъстият търговец вече беше затворил дюкяна си.

Посетителят почука боязливо.

Отвътре се чу глас:

— Кой е?

— Туан Абдулах — почти пошепна Пангу. — Аз съм.

— Какво искаш?

Пусни ме вътре, туан! Оттук не смея да кажа.

Чу се тракане на верига и вратата се пооткрехна.

— Е?

— Дамар нося. И рог. И кожа на черна пантера.

Търговецът сложи пръст на устните си:

— Влизай бързо!

Даякът се промуши вътре и домакинът хлопна вратата зад него.

— Я да видим!

Пангу развърза рогозката, в която бе увил стоката си.

Пиявицата по навик сгърчи недоволно устни:

— Това ли било! Пък аз помислих, че кой знае какво носиш.

Пангу очакваше такова посрещане. Затова замълча.

Абдулах претегли на ръка дамара:

— Голям, ама калпав. Изветрял.

— Как ще е изветрял бе? Свалих го преди шест дни.

Търговецът вече разглеждаше носороговия рог:

— И тоя. Дълъг, ама тънък. И напукан. Виж!

Прехвърли и кожата:

— Тя пък пробита.

Така, в търсене на недостатъци, той най-сетне предложи цената:

— Сто рупии.

Макар и подготвен, Пангу все пак не бе допускал такова нахалство.

Той започна да завива вещите в рогозката, та да си ходи.

— Добре! — рече Абдулах. — Хайде, от мен да мине — двеста!

Това също приличаше на подигравка.

А никой не иска да служи за подигравки.

Пангу сам откачи веригата на вратата, натисна бравата.

Търговецът го спря с блага усмивка:

— Я чакай да се спогодим! Като приятели. Защо ти са на теб повече пари? Ще се върнеш в джунглата, а тя ти дава всичко наготово. Тя те храни, тя те облича. Затова последно — триста рупии! И ти доволен, и аз…

— Не! — махна с ръка Пангу.

Нали и той бе живял в града, понаучил бе цената на парите.

Със същия сладникав глас арабинът подметна ей тъй, между другото:

— Ако не ми ги дадеш, може да се разчуе нещо. Полицията такива търси.

При тая дума „полиция“ Пангу замълча. Безизразното му лице не трепна. Но търговецът познаваше даяките. Сигурен беше, че го е уплашил.

Така се споразумяха на четиристотин рупии.

Пангу натика свитите на руло банкноти в дупката на ухото си и излезе.

Вече можеше да подири Бия!

С тия пари Бия нямаше да го подмята.

Спря пред вратата на Мадам.

Мадам си беше чиста балийка, ама искаше другите да се обръщат към нея така, по европейски. И хората свикнаха.

В къщата й се пушеше тайно опиум и се играеше комар. Пангу се надяваше тъкмо тук да намери и Бия.

Почука.

Скоро отвътре излезе самата Мадам. Тя прибързано хлопна зад себе си вратата, за да не се види какво става вътре, и запита студено:

— Какво искаш?

Така разговаряше с бедните даяки. А в тъмнината не бе видяла кой е насреща й.

— Аз съм Пангу, Мадам. Диря Бия.

Тя се взря в него, помълча, премисли и рече:

— Да ти го кажа! Няма я Бия!

— Къде е?

— Замина. С кораба на един от Хонконг. От тия, дето изкупуват копрата по островите.

Нещастникът усещаше как краката му се подкосяват. Само това не бе очаквал.

— А няма ли… — заекна той. — Няма ли да се върне? Какво каза?

Мадам сви устни:

— Каза… Че й омръзнала тая дивотия. Че иска да види свят…

И се врътна. Прибра се, щракна ключа.

Пангу постоя още дълго така пред прага като замаян.

Няма я! Омръзнала й дивотията! Не ще се върне!

А той? Какво ще прави той?

С провлечени нозе тръгна. Тръгна — къде да е.

И се озова на кея, при своето прау.

Ами сега?

Какво друго? Обратно, на село!

Стъпи в лодката, седна.

И гневът му избухна отведнъж. И гняв, и обида, и мъка — всичко вкупом.

Че защо се бе трепал с тоя път дотук? Защо му трябваха повече тия пари? Защо…

Обезумял от болка, изгубил способност да мисли, той измъкна банкнотите от ухото си и ги запокити в реката.

— Не ги ща! — простена той. — За нея бяха… После размаха бясно веслото обратно, срещу течението.

Ден, два, три…

Дори не усети как се бяха изнизали, докато се носеше по реката. Ще речеш не той, а някой друг вместо него гребеше, при мръкване спираше на брега, улавяше някакъв дивеч, изяждаше го, наспиваше се. И пак потегляше.

Само с една мисъл: няма вече да види Бия!

Няма!

Не изпитваше никакво друго чувство, само мъка. Не и страх. И когато мина покрай Белия вир и видя пак изсъхналите дървета.

Нека го нападнат духовете! Нека го убият, нека му вземат разсъдъка!

Още по-добре! Да не помни, да не мисли!

Най-сетне нейде към обяд, когато от жар дори и птиците, дори и бръмбарите замлъкваха, достигна родното село.

Слезе от прауто, върза го за прогнилия пристан и по навик се упъти към колибата на вожда. Така го бяха учили, така знаеше — нему първом трябваше да обясни подбудите за дългото си отсъствие.

Обикновените селяни все още обитаваха старите дълги домове — бетанги, построени върху колове, където се събират по двеста-триста души, за всяко семейство отделна стая с отделно огнище. Но вождът все още запазваше старото си жилище, макар че младите все по-често намекваха за равенство.