„Отдавна е известно, че в орбита между Марс и Юпитер се носят хиляди малки небесни тела, от които на астрономите са известни повече от хиляда и шестстотин с диаметър над петнадесет километра. Редом с тях летят други десетки хиляди по-малки. И чудовищен пръстеновиден облак от прах, навярно получен от разрушаването на някои астероиди. Много от тях обаче се отклоняват от тая орбита, някои пресичат орбитите и на Земята, и на Венера, та даже и на Меркурий. Навярно си спомняте за астероида Икар, комуто някои учени прогнозисти бяха предрекли, че ще се сблъска със земното кълбо?“
Като метнато одеяло прелитна някакво живо същество почти над главите им.
Калонг — огромен плодояден прилеп!
Облъхна ги с крила, после се спусна към реката и както летеше, натопи муцуна във водата да утоли жаждата си и отмина нататък, изчезна в мрака.
А говорителят не спираше:
„Досега десетки космически апарати са прекосявали тоя чудноват пояс, тоя чудовищен въртоп от големи и малки скални късове. И все — безаварийно. Тоя път е станало нещо изключително. Учените уведомяват обществеността толкова късно, защото все са се надявали за благоприятен изход. Телевизионната камера, радиопредавателят, всички устройства на станцията са действували нормално. На Земята са предадени десет снимки на срещнати малки астероиди, навярно не повече от сто метра в диаметър, между които апаратът е преминал безпрепятствено. И изведнъж всички устройства прекъснали работата си. Станцията изчезнала безследно. Ако е имало сблъскване с небесно тяло, камерата щеше да го заснеме и да изпрати образа му на земните приематели. Щеше да го улови радарът. А то — нищо! Без никакъв сблъсък. Сякаш някой внезапно е прекъснал със свръхмощен заглушител потока на всички изпращани към нас електромагнитни импулси. Учените от цял свят дирят трескаво обяснението за това необяснимо явление. Радиотелескопите без прекъсване подслушват сектора, където е станала аварията, дано доловят и най-слабите сигнали, ако въобще има такива. Изказват се най-различни предположения: от смущения поради слънчеви изригвания до намесата на чужда цивилизация. И нито едно достатъчно обосновано и убедително. Това е всичко, което е известно досега. Когато получим нови известия, ще ви уведомяваме своевременно.“
После отново засвири музика.
От това съобщение, изглежда, се заинтригуваха само двама: Пеев и Садикин. Даяките, макар да разбираха индонезийския език, все едно че не бяха чули нищо. Лицата им, и без това безизразни, не издаваха никакъв интерес към предаването.
Садикин сви устни:
— А вие какво мислите? Толкова тайнствено!
Тайнствено — защо? Всяка машинка понякога излиза от строя. Все се случва неизправен детайл, въпреки най-щателните проверки; все се намира някой разсеян техник с грижи, с тревоги. Живи хора са, не роботи.
И все пак — възрази яванецът. — Това не е обикновен автомобил, пуснат на конвейера. Това е междупланетна станция, преминала безброй изпитания… И то тъкмо там, сред астероидите…
— Че какво от това?
— Най-загадъчната област в нашата Слънчева система. Вместо цяла планета, както всички останали — хиляди парчета.
— Нима е тъй загадъчно? — подметна българинът. — Та нали и Сатурн има пояс?
— Ей това е то загадъчното! Защо не планета, а пояс? И как се е образувал?
Пеев отвърна:
— Хипотези колкото щеш! Днес поне от техен недостиг не можем да се оплачем.
— Аз знам — рече Садикин, — че там е имало планета, която се е разрушила. И това са останките й.
— Някои възразяват. Те твърдят, че масата на всички астероиди не стига за образуването на тяло дори колкото Луната. От това правят извода, че в близост с гигант като Юпитер въобще не е могла да съществува планета. Чисто и просто в тая орбита се е събрал излишният строителен материал, все едно боклукът на Слънчевата система.
Яванецът, говорил по обичая си все с наведен поглед, внезапно го погледна право в очите:
— Защо не допуснем, че са я откраднали другопланетци? Което според техния морал може да не е безнравствено.
Биологът се засмя:
— На мен също ми се ще и другаде във Вселената да има разум, но… Изглежда ми съвсем невероятно… Все пак учените още спорят: едни за, други против.
— Истината се ражда в спора — подметна Садикин.
В обратна посока прелетя друго живо одеяло, само че по-малко.
Калимантан — страната на летящите чудеса!
Това пък беше кагуан, от кожокрилите. Всъщност той не лети, а планира върху опънатата между предните и задните му лапи кожа, все едно хвърчило.
Пеев рече:
— Оспорвам, че истината се ражда в спора. Тогава се ражда само недоволство, озлобление, които прерастват направо в омраза. Вместо да изследват, да търсят с научни методи истината, те се препират като средновековни схоластици. Днес повечето от сериозните учени отхвърлят възможността и другаде, разбира се наблизо, в Слънчевата система, да съществуват разумни създания.
Садикин замахна и улови с ръка прелитнала светулка. Окачи я на ризата си като значка и възрази: