Фаетон

При неговото приближаване изтегналите се вече на припек крокодили забързваха да се приберат във водата.

А гребецът не спираше.

Все по-надолу и по-надолу!

Така — и втория ден.

И третия…

За малко щеше да отмине, без да забележи Белия вир. В последната минута видя изсъхналата гора, но нямаше време да размисля.

Да мисли за някакви си духове!

Мислеше за Бия.

И дали мислеше? Или спеше — преуморен, изтощен?

Стресна се, когато прауто се преобърна.

От какво?

Дали се бе блъснало в плаващ ствол?

Не му остана време да преценява.

Защото в следната секунда съзря на няколко крачки пред себе си ноздрите и очите на крокодил — и то много едър, защото разстоянието помежду им беше голямо.

Понякога и това става. Като остареят и не могат да уловят друга плячка, тия влечуги обръщат лодки, за да ядат хората вътре.

Човекът поиска да се прехвърли отново в прауто, ала силното течение вече го бе отнесло.

Добре че наблизо плаваше откъртен отнякъде дънер.

Друга надежда не му оставаше. И Пангу заплува нататък. Възседна го, но той се превъртя и го натопи отново във водата. Обезумял от ужас се покатери повторно върху му. И пак се преобърна.

Най-сетне, след много мъки, успя да застане в някакво донейде устойчиво положение.

Лодката му се носеше на тридесетина разкрача пред него.

Но как да я достигне, като крокодилът се навърташе все наоколо, подаваше муцуна ту отляво, ту отдясно? Чакаше полагащата му се плячка.

Докога ли щеше да го съпровожда? И къде ли забързаното течение щеше отново да превърти дънера? И докога ли прегладнялото чудовище щеше да го изчаква?

Дали изгубило търпение, нямаше то самото да се покатери при него?

Милиардер

Измъкнал се от лагера на доктор Христо Пеев, Садикин Суминтавикарта греба цялата нощ срещу течението, докато достигна затлачения някогашен вир, където бе намерил трите диаманта. Сложи и кристала, който носеше със себе си, при другите в хралупата.

А сега?

Първо — да се предпази от любопитни погледи! По всяко време по реката кръстосваха лодки — ту нагоре, ту надолу. Израслите над самата вода пандануси не биха могли да го скрият, високите им кокилести корени образуваха съвсем рехава преграда.

Затова изкорени десетина папратови храстчета и ги засади в изкопаните дупки покрай брега, така че да образуват непрогледна стена, висока над човешки ръст.

Вече можеше да се залови по-спокойно с работата си.

И по-планомерно — така както знаеше.

За да заблуждава ловните надзиратели, които се бореха с бракониерството, носеше сито за промиване на злато. Нали се представяше за налудничав златотърсач?

Това сито вече влезе в действие.

Той го напълни с тиня и го понесе към потока, който се вливаше в реката стотина крачки по-нагоре. Но за да стигне до него, му се наложи да направи с ножа просека през оплелите бреговете му пандануси, диви банани, смокини, палми арека и какви ли не още — всичките омотани в бодливата прежда на лианите.

Забързан, не ги видя. Усети ги, когато беше късно, когато започна непоносимият сърбеж. Навред лазеха едри космати гъсеници, докосването до които беше по-болезнено от това на копривата. Само то му липсваше. Не минава за по-малко от три дни.

Няма що, трябваше да търпи!

Нагазил във водата, Садикин натопи ситото и го разклати. Тръска го така, докато се оттече цялата мътилка, а на дъното остана шепа прости камъчета.

Изхвърли ги, върна се обратно, насипа още една лопата кал.

Проми и нея.

Нищо!

Трета… Четвърта… Пета… Все нищо!

След изцеждането на тинята по дъното на ситото оставаше само обикновен чакъл.

Никакъв диамант, никакво зрънце злато, никакво друго скъпоценно кристалче.

Въпреки това не се отказа, продължи работата си с още по-голямо усърдие, в истинско настървение, без да чува крясъците на макаките, които сърдити го замерваха с вейки и плодове; и чупещите се съчки под нозете на преминаващите наблизо едри животни; и провикващите се от високото птици, и бръмналите наоколо оси и пчели, и бръмбари от всички размери и оцветявания; без да вижда прелитащите от клон на клон акробати на джунглата — гибоните и другите маймуни, и планиращите летящи дракончета, жаби и змии, и реещите се, сякаш заблудени сред гигантските дънери пеперуди, и лазещите навред гущери, скорпиони, мравки.

Забрави да яде, забрави да пие, забрави да си почине.

Чак когато мракът затисна гората и вече не можеше да вижда какво слага и какво вади от ситото, спря. Грохнал от умора. Не се сети за никакво ядене. Само трябваше да легне. И да спи, да спи.

Почти опипом извади диамантите си, после се запъти към мястото, което си бе определил още от заранта — в разклона между два дъсковидни корена на фикус, подобни на високи цял метър огради. Насече няколко ластари от ротангова палма, намота ги грижливо да не се одере в тях и ги нагласи върху корените. Сетне се промуши отдолу, размести ги така, че да закрият цялото пространство над него и се навря в спалния чувал. Оплетеният ротанг щеше да го защитава от хора и по-едри животни, все едно заграждение с бодлив тел.

Заспа мигновено въпреки сърбежа от гъсениците, въпреки писукането на комарите, въпреки всички шумове на нощта.