Фаетон

— Кого разхождаш сега? — запита го той.

Оня посочи с глава.

И Садикин видя доктор Христо Пеев, който изнасяше апаратурата си от лодката, за да бъде на малко по-сухо място.

Разбрал, че спящият, когото бяха намерили на брега, където и те бяха отседнали за нощувка, се е събудил, докторът приближи до него и подаде ръка за запознанство.

— Христо Пеев, биолог. Правя проучвания върху непентеса.

И стискайки ръката му, добави:

Няма нужда вие да ми се представяте. Моите хора ми обясниха кой сте — човекът, който по-добре от тях, родени и израсли тук, познава цялата околност. Нали?

Такъв ми е занаятът — отвърна стеснително бракониерът, като през цялото време попоглеждаше крадешком към хралупката, където бе натикал диаманта си. Искаше му се да провери дали е още там, ала не се осмеляваше — толкова много очи, все някое щеше да го мерне.

Успокояваше го само това — тъкмо на отвора се бе разположил сякаш нарочно поставен за пазач, огромен чер скорпион на големина колкото рак, който поклащаше заплашително вирнатото си коремче с отровната кука накрая.

Вече се свечеряваше. Мракът се спускаше бързо. Гората потъваше в черна въздушна смола, която разтваряше всичко: и стволове, и лиани, и храсти. Единствена реката все още просветваше, хвърляйки безброй метални отблясъци.

Нейде изрева волска жаба, заквакаха, ще речеш — чуруликаха — дървесните жаби, запрелитаха с глухо бръмчене бръмбари и безшумни нощни пеперуди. Като сребристо облаче ниско над водата премина рояк крилати термити, поели сватбеното си пътешествие. Навред по земята, по постелките, по припасите, по хората се разпълзяха огромни хлебарки. Записукаха хиляди, милиони комари, толкова много, че замрежваха и без това още непривикналите към здрача очи.

— Аз не се плаша от тях — сподели Садикин Суминтавикарта. — Гълтам витамин „В“.

Христо Пеев се поусмихна:

— Аз също. Но за жалост без особена полза. Вместо хиляда комара, ме нападат само сто, а по кожата ми няма място за повече. Опитвам и разните мазила, но тях пък не мога да търпя. И съчувствувам на кокетките, които не само вечер, ами денонощно трябва да се мацат с всякакви помади, маски, ружове, пудри.

Вечерята беше готова и всички седнаха вкупом да се хранят.

— Отначало се гнусях от падналите в яденето комари — рече Пеев. — После се убедих, че в стомаха ми те са по-безвредни, отколкото навън.

Садикин подметна:

— В действителност те са най-опасните хищници в джунглата. Не знам кой друг звяр е пролял повече кръв от тях, от тия милиарди малки кръвопийци.

— Навярно пиявиците?

Яванецът се усмихна:

— Редовно пръскам дрехите си с репелент, който ги отблъсква. Благословен да бъде тоя, който го е измислил!

— И аз — рече ученият. — Какъв биолог щях да бъда, ако оставех да ми изпият кръвта някакви си примитивни твари?

Вече привършваха вечерята, когато доктор Пеев запита:

— Господин Садикин, бихте ли приели предложението ми да станете водач на експедицията?

Оня се замисли. Ако откажеше, щеше да възбуди подозрения: защо? Можеха да го проследят.

И отвърна:

— Приемам!

Погледна ги бегло — не подозираха, че ги мами.

Не запита дори каква е целта на тая експедиция. Знаеше — европейците идват тук, за да се хвалят пред познатите си после с какви опасности са се преборвали в джунглата или да отмъкнат някой ловен трофей. Навярно — и тоя също.

Доктор Пеев включи радиоапарата си на вълната от Джакарта. Почти всички, макар и уморени, затанцуваха в ритъма на предаваната мелодия.

Той вече се канеше да го изключи, за да спят, когато радиоговорителят обяви:

— Извънредно съобщение!

И повтори:

— Извънредно съобщение!

После почна да го чете с равен, безучастен глас:

„Както навярно мнозина си спомнят, в изпълнение на програмата за изследване на Слънчевата система от Земята бе изстреляна междупланетна станция «Юпитер 5» със задача да влезе в околоюпитерова орбита, по-близо от най-близкия му естествен спътник Амалтея, и след като изпрати на Земята резултатите от предвидените изследвания и направените снимки, да се вреже в неговата атмосфера, като до разрушаването му от огромното налягане и температура предаде сведения за състава и състоянието на веществата в различните слоеве.“

На най-близкия клон, огряван от пламъците на огнището, блесна нещо. Все едно диамант!

Не, не беше диамант, а окото на лемурчето лори, което подскачаше по клона като жаба.

Хоп-хоп! Докопа някакво насекомо и тозчас го схруска.

Садикин извърна поглед от него и отново се отдаде на своите си мисли. Трябваше да се откопчи от тая досадна компания! И то така, че никой да не допусне закъде се е отправил. Никой да не го проследи. И така спокойно да отиде при своята мина, да продължи захванатата работа.

Сигурен беше — щом е намерил три парчета, защо да не намери още триста? Нали една и съща сила, от едно и също място ги бе довлякла там и засипала с тиня?

А радиото не прекъсваше предаването: