Фаетон

— Спомням си за някои куриози. Относно най-сериозните, най-авторитетните учени. Лавоазие, тъй ми се струва, твърдял, че от небето не могат да падат камъни — става дума за метеоритите. Френската академия отричала съществуването на изкопаем човек, а изравяните каменни оръдия обяснявала като „игра на природата“. Все тия, най-компетентните, посрещнали с насмешка откриването на рентгеновите лъчи, на хипнозата, рисунките в Алтамира. Защо да не вземат на подбив и другопланетните цивилизации?

Пеев го изгледа учуден. Ловец, сред джунглата, а…

— Откъде знаете това? — запита го.

Бракониерът се засмя:

Аз бях банков чиновник, туан Пеев, преди това.

А защо сега сте тук?

Оня вдигна рамене:

— Че знам ли? Дотегна ми градът, човешкият мравуняк, суматохата. С една дума — цивилизацията.

Биологът се доизказа:

— На Запад виреят всякакви приумици. Има и нещо подобно… Да речем дружество „Любители на миналото“. Членовете му не се возят в автомобил, влак и самолет, не ползват телефон, радио, телевизия, фотоапарат, магнетофон — отхвърлят всички блага на съвременното общество.

Садикин го прекъсна:

— Аз не съм от тях. Служа си с тях, когато имам възможност. Но сам… Без тая паплач около мен, без това гъмжило.

Доктор Пеев като че ли схвана с какъв характер се е срещнал. И върна разговора на предишната тема:

— Едно е да допускаш, друго — да твърдиш. Става дума за космическите пришълци. Теоретично е възможно. И съществуването на разумни същества, които не приличат на нас и са с напълно различна от нашата логика; и идването им на Земята; и наличието на по-развита от нашата цивилизация; и вероятността те да си правят с нас експерименти, без ние да се досещаме, както и птиците не се досещат защо ги опръстеняваме. Но все пак струва ми се, че ние сме по-различни от птиците, че сме способни да разсъждаваме по-добре от тях. И да търсим доказателства. Но върху случая с излизането от строя на една ракета да градим тъй далеч отиващи заключения… Не споря, може да съществуват. Защо не? Според закона за нарастващата ентропия теоретично не би трябвало въобще да се зароди живот. А той се е зародил…

В тоя миг сякаш връхлетя влак.

Хората наскачаха, грабнали оръжията си.

Но не стана нужда да ги употребят.

Едър глиган, над два метра дълъг, с блеснали бели бивни, се бе втурнал към тях с гръмко грухтене и трясък на чупени съчки. Но успял да ги усети навреме, рязко свърна встрани и със същия тромав свински галоп изчезна обратно в гората.

Всички си отдъхнаха — глиганът е опасен противник.

Добре че и той отстъпи благоразумно. И за него човекът е опасен противник.

Доктор Пеев запита:

— А откога сте ловец?

Искаше му се от него да научи нещо повече за странните виолетови твари, които бе тръгнал да дири.

Но Садикин предпочиташе да отклонява разговора от своята личност и от заниманията си. Макар и да се надяваше, че тая експедиция не е изпратена подире му от Абдулах. Предпазливостта никога не е излишна. Колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре.

И отклони отговора:

— Добре де, да приемем, че разумни същества не могат да достигнат до нас. А не може ли някоя далечна цивилизация да изпрати насам своя ракета. Без живи обитатели, които не биха издържали полет от стотици, от хиляди години, а с изкуствен разум вътре. И тоя изкуствен разум…

Пеев сви рамене:

— За сега никой трезвомислещ учен не допуска възможността да бъде създаден изкуствен разум. Усилията са насочени към „изкуствения интелект“, което също е неточно, тъй като интелектът не е разум, а негово качество. Целта е свръхсъвършен компютър, който да имитира някои разсъдъчни дейности на човека, както механизираните играчки имитират някои човешки движения. Но разум — не! Разумът е нещо много-много по-сложно, изключително, невероятно сложно. Дори все още с неразгадани най-елементарни функции. Не само поради невъобразимата му способност да възприема огромна информация в такива микроскопични елементи, каквито са невроните. Да речем, ще усъвършенствуваме още повече електронните схеми, да речем, ще използуваме направо биологични системи — което означава включване на неврони в компютъра. Въпреки всичко, то няма да бъде разум, ще си остане електронноизчислителна машина, свръхсъвършена, може би по-логично мислеща от човека, но машина. Без чувства, без творчески способности — машина, която не може да надхвърли заложената в нея програма…

Водачът на даяките Джалонг, изчаквал търпеливо досега, най-сетне се пресрами:

— Туан, хората са уморени. Може ли да спят?

Пеев се надигна. Прави бяха, трябваше да почиват. Цял ден бяха гребали. Същото ги очакваше и утре.

— Време е! — рече той.

Всички ведно с него се намъкнаха в единствената палатка. Въпреки че се обръщаха към него с „туан“ той не се смяташе различен от тях.

Садикин обаче отказа:

— Предпочитам на открито. Палатката ме потиска.

И отиде, та се намъкна отново в спалния си чувал.

Легна, ала не заспа. Не само защото не му се спеше, повече заради другото, което бе решил.

Едва изчака половин час. Вече можеше. Откъм палатката се чуваше само равното дишане на спящите хора.