Фаетон

— Виолетови, съвсем виолетова козина. А телата им усукани като черупка на охлюв. И три очи, едно над друго. Различни. Отдолу нещо като крак, ама ходи все едно голяма пиявица. Хване се с единия край, проточи другия, стъпи с него и изтегли първия. Както се мери с педя.

Такова подробно описание!

Туземците поначало не обясняват как изглеждат духовете — ту сенки, ту превърнати в зверове, в скали, в мълнии… А тези?

Калимантан — островът на чудесата!

А дали не съществува някое още неизучено чудо? Това например, за което говори даякът. Някакво пълзящо растение, малко по-пъргаво от лигавите гъби, да речем, с чувствителността на срамежливата мимоза — защо не?

Нима щеше да пропусне тая възможност? Нещо толкова подобно на съществата, за които мечтаеше.

Доктор Пеев реши изведнъж:

— Заведи ме!

Пангу поклати глава:

— Не сега, туан! Аз трябва да ида в града. Важна работа.

И додаде:

— Ако ти ще ходиш, иди с дружина! Духовете не се задяват с повечко хора.

Качи се в прауто и загреба.

А доктор Пеев прикачи осцилографа към пъстрата каничка на непентеса и пусна самописеца. Да довърши опита си.

И после, още утре, щеше да поеме към тоя тайнствен Бял вир.

Дори да не се окажеше вярно сведението на даяка, непентеси щеше да намери и там. И животни, и растения — много повече оттук, в близост с града.

Беше решил…

Нежелана среща

Все до самия бряг, в сянката на нависналите клони, провирайки се между падналите в плитчината дънери, сред тръстиките и къдравия килим на водните растения, Садикин гребеше нагоре, срещу течението, към своята мина.

Тя беше негова, тая диамантена мина!

Само негова!

Затова се криеше, така че никой да не го зърне, никой да не разбере накъде отива.

Все в сянката, все потулен зад нещо.

Отсега нататък никой не биваше да го види! Никой!

Зазори се. Дрезгавината на разсвета бързо преля в блясъка на тропическия ден. Водната повърхност заискри като раздухвана жар. Хорът на невидимите в клоните гибони заизвива тиролските си йодлери. Ту тук, ту там изпълзяваха на припек крокодилите, разгонвайки накацалите птици и подранилите за водопоя животни.

А той все не спираше. Гребеше, гребеше.

Бреговете — гигантски преспи от зеленина — бавно пъплеха назад. И ту се сближаваха там, където стеснената река се превръщаше на запенен порой, ту се раздалечаваха, когато водата се разлееше нашироко в пространни застояли блата.

Обиграният поглед на бракониера виждаше животните там, където друг, ненавикнал, нямаше да забележи нищо.

Ето една дългоноса маймуна, която индонезийците наричат „холандец“, тъй като я оприличават по носа на европейците, се бе свряла в безстеблената палма нипа и се гощаваше с червените й цветове.

Ето един малък елен отскочи мълниеносно назад, зърнал лодката и лодкаря.

Ето стадо гибони, които съсредоточено чоплеха земята за насекоми.

А това беше фазанът аргус, който прилича на паун, но е толкова предпазлив, че пътешествениците рядко са го виждали, макар често да са слушали особения му призив.

Доскоро безмълвна, гората заехтяваше от безброй звуци. Кряскаха водни птици, чирикаха нектарници, звънтяха подобно на чинели брадати кълвачи, бръмчаха пчели и бръмбари, някъде под водата ревеше глухо крокодил, караха се за нещо маймуни макаки.

Навярно вече можеше…

Той свърна към познатото му заливче, където върху сухото възвишение би могъл да се наспи през деня, а вечерта отново да поеме нагоре.

Така трябваше да постъпва — денем в сън, нощем на път!

Пристана до един повален дънер, извлече лодката си, та я потули в шумата му, после потърси място за почивка.

Най-често използуваше празнините между въздушните корени на филодендроните, а то не и корени, ами стъбла, стъбло до стъбло, същинска гора с една-единствена корона отгоре. Като ограда го защитаваха поне от едрите животни: слонове, носорози, диви свине, биволи. Все едно противотанкови препятствия.

Мушна кърпата с диаманта в една плитка хралупа, след като разгони цяла дузина гигантски стоножки, по-дълги от педята му. Ако някой успееше да го издебне, поне да не намереше нищо в него. Дори ако го убиеше — това щеше да бъде следсмъртната му гавра с убиеца.

По ствола лазеха два изящно нашарени гущера, които бързаха да се скрият на обратната му страна, откъдето надзъртаха страхливо, както правят катериците.

Садикин се намъкна в спалния чувал, не толкова за топлина, колкото да се предпази донейде от дребните горски гадини. И тутакси заспа.

Непробудно, без никакви сънища…

Стресна го някаква глъчка. Наоколо сновяха хора.

Той посегна към опряната до него в чувала пушка.

Нямаше смисъл — премного бяха. Не би се справил. А и те, изглежда, не му обръщаха особено внимание. Едни опъваха палатка, други кладяха огън.

Даяки, от преселените към крайбрежието, прогонени от нищетата да дирят другаде препитание.

Даяките са честни хора — не лъжат, не крадат. Но дали цивилизацията вече не е покварила и тия?

Един го видя и се приближи:

— О, туан Садикин! Каква среща!

За туземците и пришълците от Ява бяха също „туан“ — господа.

Садикин го позна — Джалонг, от тия, които развеждат туристи из вътрешността на острова. И се поуспокои.