Духless

— Старче — подвикна ми Миша от входа, — жив ли си? Трябва да си голям талант, за да оцелееш в наши дни!

— О, да — засмях се аз, — ти май също си жив? Или това е холограмата ти? А пък ти си в Лондон?

— Старая се да построя Лондон около себе си, братко.

Прегърнахме се, Миша поздрави съседите ми и покани мен и днешната ми приятелка Лена на масата си. Във втората зала край две съседни маси седеше компанията на Миша от десетина момичета и момчета, които представляваха авангарда на прогресивната московска младеж, двама плешиви сериозни чичковци, един познат дилър с прякор Мустака и един човек на тридесетина години, който се казваше Саша и когото Миша представи като свой партньор. Освен това покрай масата се навъртаха още десетина души, които се опитваха да се здрависат с най-известните персони от насядалите, за да демонстрират на околните, че принадлежат към каймака на нашето общество. Масите бяха отрупани със суши и шампанско, някои пушеха пури, други пиеха коняк, а по лицата на всички гости, събрани от Миша, бяха изписани просперитет и безгрижие.

И всички се питаха един другиго: „Коя дата сме днес, кой ден сме днес?“ А в отговор чуваха: „Какво значение има?“

Всъщност през този сезон, както и през предишния, в Москва беше модерно да се правиш, че за теб всеки ден е неделя. И като че ли времето е спряло и ще да цари вечно лято. Дори и през зимата. И щастието няма да има край. Всички пиеха от радост, премесена с мъка. И всички бяха убедени, че това парти никога няма да свърши…

Саша разказваше един виц за някакъв баровец наркоман, който попитал приятеля си:

— Ама днес петък ли е?

— Не, днес е вторник.

— А-а, значи вчера е било петък, така ли?

— Не, старче, вчера беше понеделник.

— Разбрах. Значи петък е утре, нали така?

— Утре е сряда.

— Какво искаш да кажеш, че тази седмица изобщо няма да има петък, така ли?

Всички дружно се разсмяха, а някой каза: „Това се отнася за нас“. И разговорът плавно премина към темата за клубния живот. Общо взето всички разговори се въртяха около три фрази: „Направо да паднеш“, „Забрави тая работа“ и „К’во ти пука?“ Сякаш хората се бяха събрали тук, просто за да се замерят в очите с тези фрази. Водех този шибан разговор с всички наред, като от време на време вмъквах свои изречения:

— Казват, че щели да затворят „First“ за ремонт…

— Така ли? А след ремонта ще стане още по-лош, нали?

— Не зная, но обещават да бъде много яко!

— Гороби се кани да открие „ZIMA–2“.

— Чух, че щял да се казва „Есен“.

— Ау, колко оригинално!

— Направо да паднеш!

— Забрави тая работа.

— Вече просто няма къде да иде човек.

— Гари се кани отново да отвори „XIII“, супер, нали?

— Тая новина вече е на три години, приятелю.

— Като костюма ти, старче.

— Забрави тая работа.

— Кой знае къде ще се премести „Zeppelin“?

— На летището в Тушино, ха-ха-ха!

— А Оганьозов кога ще отвори „Милиардер“?

— В другия живот, котенце.

— В „Кабаре“ ще е същата мъка.

— Сигурно. Всъщност к’во ти пука?

— Кракът ми повече няма да стъпи във „Fabrique“, там има само някакви пуберки.

— За сметка на това можеш да забършеш някоя студентка.

— Тука малко ли са ти?

— Какво ново ще има в „Mercury“ през есента?

— Гробище haut couture. С ковчези по индивидуална поръчка. Срокът на доставката е половин година.

— Шегуваш ли се? А покойникът къде ще лежи през това време?

— Предлагат на клиента да посочи точната дата на смъртта си, за да успеят с изпълнението на поръчката. Така че побързайте!

— Ти си кретен, котенце. Шегичките ти са направо да паднеш.

— Аз не се шегувам.

— К’во ти пука?

— Забрави тая работа.

— Знаеш ли, през септември „First“, „Poison“ и „Bad“ ще пуснат самолет през уикенда за Турция?

— Не зная, но всъщност аз не бих отишла, защото там има само наркомани.

— Ами ти каква си? Ха-ха-ха!

— Тъпанарка — с обиден глас. — За последен път се друсах преди две седмици и то съвсем малко — показва обема с палеца и показалеца си.

— А къде ще празнуваме Нова година?

— Сафирясай се, миличка, сега сме юли.

— К’во ти пука?

— През януари всички пак ли ще се съберат в Крушевел?

— Ох, толкова ми е писнал, но нямаме друг избор, ще се наложи.

— ВСИЧКИ пак ще са там. Толкова е скучно.

— Щом всички са ти писнали, можеш да идеш в Яхрома. Там също има планини и ски.

— Направо да паднеш.

Някак незабележимо изключих и се загледах в салфетката на масата. Моето ново момиче беше толкова увлечено в разговорите за клубовете, че като че ли бе забравило за съществуването ми.

— А ние опъваме каиша, нали, братко? — Миша сложи ръка на рамото ми.

— Да, разбира се. Това е необратим процес — отвърнах и го погледнах в очите.

— Скучно ли ти е тук?

— Навсякъде ми е скучно. Извинявай, приятелите ти са много готини, но сигурно скоро ще си тръгна. Само ще взема ей-тая, ако още ме помни.

— О… такива харизматични мъже не могат да бъдат забравени — засмя се Миша. — Хайде, разкажи ми какво става с теб, сто години не сме се виждали. — Той се обърна с гръб към околните, сякаш показваше, че изцяло се е съсредоточил върху нашия разговор.