Духless

Хорът от множество гласове се сливаше в ушите ми в единно бучене подобно на онова, което чуваш, когато сложиш рапан до ухото си. Някои наричат този шум прибой, но аз мисля, че той прилича най-вече на бученето на тълпа. Опитвах се като същински акустик в подводница да разгранича в този „бял шум“ и в тази информационна празнота смисъла на разговорите, които се водеха на другите маси и в пространството между тях, но не чувах нищо друго, освен поредица от названия на нови стоки, ресторанти, женски и мъжки имена. Беше също толкова трудно да се улови и емоционалният фон на разговорите. Тук всички говореха само с устни, а останалата част от лицевите им мускули просто не функционираше. Лицата им не изразяваха нито веселие, нито тъга, нито възторг, нито разочарование. Те просто бяха мъртви. Ако човек здравата си пийнеше, щеше да му се стори, че върху някакви восъчни глави с червена боя са нарисувани уста, които се движат като на анимационни герои. И често дори нямат синхрон с гласовете. Само че аз познавах половината от тези герои. Тук бяха тези, които вчера бяха във „Vogue“, а утре щяха да бъдат във „Веранда“ — изобщо онази група, за която имах чувството, че винаги стои тук. И никой никога не се радваше на другия, но просто не беше прието да издава емоциите си. Ако само за миг дадяхме воля на чувствата си, щяхте да видите страшно разкривени от завист и мъка муцуни. Толкова разкривени, сякаш всичките са били откъснати от някаква зелена пихтия. Същинска страховита мъка.

В свободното пространство покрай нас вървяха две момичета със застинали лица. Те не поглеждаха към никого, като в същото време фиксираха кой с кого е дошъл и си избираха днешния обект за атака. Със сигурност на тила си или на челото си имаха трето око, което им даваше възможност да преценят релефа на предстоящата битка. И то с инфрачервени лъчи. Заради това бяха в състояние да преценят съдържанието на портфейлите на вероятните партньори.

В ресторанта цареше непрестанно движение. Хората ходеха от маса на маса, поръчваха си питиета и сервитьорите донасяха поръчките, но се оказваше, че клиентът вече се е преместил на друга маса. Сервитьорът се опитваше да разбере къде се е дянал клиентът, но никой не знаеше това и онези, които седяха край масата, задържаха чуждата поръчка за себе си. В крайна сметка не беше ясно кой какво точно е поръчал, но по-важното бе кой ще плати всичко това. Всъщност какво значение имаше?

Стана ми скучно и отидох зад гърба на онова момиче, което Наташа ми посочи с глава. Сложих ръка на рамото й и казах:

— Здрасти.

То отметна един кичур коса от челото си и се усмихна.

Опитах се да завържа диалог с него.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Мисля, че вече пих достатъчно, освен може би малко шампанско.

— О’кей.

Докато чакахме шампанското, тя успя да ми съобщи, че се казва Лена, да ме попита къде ходя обикновено, къде се каня да ида през отпуска си и други такива неща, които едно младо момиче би трябвало да знае, преди да тръгне някъде в нощта с един почти непознат джентълмен.

— Работиш ли? — попитах я.

— Уча. Е, и… припечелвам по нещо като модел. А ти?

— Аз също съм модел. На танк „Т-34“. Знаеш ли го, от серията „Сглоби сам“. Днес ще ме сглобиш ли? — отвърнах и я целунах по врата.

Тя леко се отдръпна и изстреля нещо от сорта на „Ама, че тъпи шегички“.

— Извинявай, не исках да те обидя.

— Няма нищо, просто малко се притеснявам от непознати мъже — отвърна тя и ме погледна предизвикателно.

Спомних си бързо какво казваха в такива случаи момчетата от МТВ в предаването „Летяща целувка“ и отвърнах, че тя не прилича на онези, които веднага се запознават, и аз никога не бих си помислил такова нещо, но просто много се вълнувам и други такива. И й предложих шампанско, а тя направи комплимент на часовника ми; аз вече я милвах по косата, а пък тя ми разказваше за приятелката си, която си счупила крака „някъде в Алпите, докато карала ски“. А дискът „Costes“ на „La Suite“ като че ли вече свиреше цяла вечност и то една и съща песен — „Doris Days“. А хората се движеха наоколо като на подиум, заемайки предизвикателни пози като в лъскаво списание. И у мен се създаваше впечатлението, че всички сме герои на някакъв безкраен клип на Fashion TV.

И в този момент от втората зала се появи един истински герой от Fashion TV, който беше въплъщение на клубната култура и на night fever style, човекът от първата петица на московските клубни промоутъри — Миша с прякора VooDoo. Разправяха, че заминал да работи в Ню Йорк и сега, две години по-късно, се върнал. Бил пълен с безумни идеи и се канел да отвори най-хубавия клуб в града. В неделя един от моите познати ми разказваше, че Миша вече е започнал строежа. Преди пет години, в зората на моята кариера, двамата с Миша много често се озовавахме в едни и същи компании, освен това навремето бяхме състуденти от различни курсове в института, докато не изключиха Миша заради прекалено интензивния му клубен живот, който се изрази в слаб успех. Общо взето общувахме доста близко и днешната му поява много ме зарадва.