Довършителката

Нон пристъпи нервно от крак на крак. Останалите Уъгове стояха, забили носове в земята. Бях сигурна, че никой от тях досега не е имал случай да разговаря с председателя на Съвета.

– Ами как да ви кажа – запелтечи Нон – видите ли, нищо не го лови... Ето, първо брадвата се строши... а после и трионът.

– Обяснението е елементарно – рече Тансий, като почука по стъблото с кокалчетата на пръстите си. – При някои дървета, които са наистина стари, се получава вкаменяване. Това означава, че кората им се втвърдява дотолкова, че става като желязо. Нищо чудно, че инструментите ви не са успели да се справят с подобна броня.

Той вдигна брадвата и триона и ги подаде обратно на Нон и другарите му.

– Няма да се учудя, ако това дърво продължи да стои тук дълго след като ние с вас сме се превърнали в прах. Хайде сега, вървете си по живо, по здраво. Сигурен съм, че ви чакат достатъчно задължения на Стената.

Групичката, без да чака втора покана, се отдалечи по пътеката и скоро се изгуби от поглед.

Докоснах кората на Дървото си, а после и една от дъските, които бях заковала по него вместо стъпала. Как бях успяла да забия пироните, щом е вкаменено? Обърнах се към Тансий, канейки се да му задам този въпрос, но той ме изпревари:

– Това е много красиво дърво, Вега. Щеше да е наистина срамно да се погуби.

Нещо в изражението му ми подсказа, че думите имат и по-дълбок смисъл.

Исках да му отговоря, да го уверя, че не съм предател и никога не бих използвала картата, за да помагам на същества, които могат да навредят на Горчилище. Но той вече ми бе обърнал гръб и крачеше към селото. Дълго гледах след него, а после отидох до Дървото си и го прегърнах.

Прекарах целия ден в работа в Комините, а след края на смяната помагах готовите железни ленти да се превозят със Слеп и каруца до строежа. Докато ги товарех, ми мина през ума, че това е чудесно упражнение за заякване – стига междувременно да не загинех от изтощение.

Дори аз трябваше да призная, че Стената бе същински инженерен и строителен подвиг. Преброих на око не по-малко от двеста Уъгове, които изграждаха поредната и секция. Работата се извършваше непрекъснато, на смени, като през тъмната част на денонощието обектът се осветяваше от факли и фенери. Вече бяха налице и първите пострадали – някои леко, други и по-тежко. Един Уъг дори бе загинал, стоварвайки се от скелето върху главата си. Погребаха го в специален участък на Светия парцел, посветен на падналите при строежа на Стената. Всички обаче се молеха да няма повече жертви и неговият гроб да си остане единственият там.

След като свърших с разтоварването на каруцата, се изправих да погледам. Стената се издигаше на десет метра височина. Изградена бе от дебели трупи, почистени от кората, рендосани и съединени помежду си с железни ленти като тези, които току-що бяхме докарали.

Наблюдателниците на този участък още не бяха довършени, но вече се виждаше къде ще се разположат въоръжените с морти стражи, дебнещи зорко за приближаването на Кръвници. Но спокойно можех да си представя и как същите тези стражи стрелят по Уъгове, опитващи се да избягат навън. Рововете от двете страни бяха изкопани, но засега празни – вероятно за да не затъват работниците в тиня и кал. Предполагах, че напълването им ще е последната задача.

Дейността бе трескава, но добре координирана – съсредоточени работници крачеха нагоре-надолу, понесли различни инструменти и материали. Продължих да се озъртам и видях Джон, застанал върху издигната платформа, с множество запалени факли наоколо, да надзирава обекта. До него имаше трима членове на Съвета и още двама Уъгове, за които знаех, че разбират от строителство.

Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.

Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.

– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.

– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.

Това ми напомни за коментарите на Джон.

– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.

– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?

– Да.

– В такъв случай мога само да ти съчувствам.

И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.

– Какво означава това?

– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?

– Мислех, че се занимава само с проектиране...

Уъгът поклати глава.

– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.