Довършителката

Докато крачех по улицата, съпровождана от Хари Две, подминах стар Уъг, когото познавах само по лице. Той ме изгледа злостно и запрати едра храчка току пред краката ми. Отскочих встрани и продължих пътя си с наведена глава. Очевидно новината за моя арест и за присъдата да участвам в Дуелума вече се бе разпространила. Трудно ми бе да повярвам обаче, че толкова бързо съм си спечелила всеобща ненавист.

Не след дълго насреща ми се зададе Роман Пикус. Подготвих се за нов поток от обиди и клевети, но той стори нещо, което ме нарани още по-дълбоко. Нахлупи шапката над очите си и се шмугна в една странична пресечка, явно за да не ме заговори или пък да не го видят с мен.

Чудесно начало на деня, няма що. Усетих как цялата енергия ме напуска, а тепърва ми предстояха дълги часове работа в Комините.

Докато минавах край Общежитието, Хестия Луун излезе навън, за да изтърси престилката си и да изхвърли някакви отпадъци в кофата. Нарочно не я поздравих, но тя сама викна подире ми:

– Вега?

Спрях, опасявайки се от най-лошото. Тя винаги се бе отнасяла добре с мен, но мъжът и я командваше както си пожелае.

– Да? – отвърнах, гледайки да стоя по-далеч от дългата метла в ръката и, в случай че реши да замахне с нея.

Тя приближи и потупа Хари Две по главата.

– Хубаво куче имаш.

– Благодаря.

– Да ти кажа, онези неща, дето ги говорят за теб, са пълни глупости. Знам го така добре, както познавам собствената си кухня.

Усетих топлина в лицето и очите ми се навлажниха. Побързах да ги избърша, чудейки се какво да отговоря.

Хестия се озърна през рамо и пъхна ръка под престилката си. Когато я извади, в нея имаше тънка верижка с малък кръгъл медальон.

– Мама ми даде това, когато бях още дребосъче. Казват, че носело късмет. Сещаш се, за Дуелума – добави, виждайки объркания ми поглед. – Чух, че те накарали да се биеш. На онези в Съвета чавка им е изпила ума, мен ако питаш. – Тя сграбчи ръката ми и пъхна вътре амулета. – Вземи го, Вега Джейн. Вземи го и дай на онези Мъжки да се разберат. Знам, че можеш да го сториш. Проклети Кръвници! Сякаш внучката на Върджил Алфадир Джейн ще тръгне да им помага. На тях да им изпият кръвта дано!

Тя огледа мършавата ми фигура и пълните и бузи леко потрепериха.

– Дай ми минутка – рече.

После се шмугна обратно в Общежитието и след малко излезе, носейки платнен вързоп.

– Между нас да си остане – рече, като ми го подаде.

Когато се прибра, погледнах вътре и видях самун прясно изпечен хляб, две ябълки, буркан туршия, резен сирене и две наденички. Стомахът ми изкъркори в лакомо очакване.

Колкото до амулета, той представляваше малък пиринчен диск с изобразена върху него седмолъчна звезда. Нанизах го на врата си и хвърлих последен взор към Общежитието. Хестия бе отдръпнала пердето на един прозорец и надничаше отвътре, но щом ме видя, бързо се скри.

Продължих нататък, значително ободрена от тази проява на внимание.

Но щом наближих Дървото си, спрях като закована. Изпуснах вързопа и се разкрещях:

– Не, не! Това е моето Дърво.

Около него имаше четирима Уъга, всичките два пъти по-едри от мен. Сред тях забелязах и Нон. Той държеше брадва и тъкмо замахваше да нанесе страховит удар. Други двама стояха готови с дълъг трион, а четвъртият бе въоръжен с морта, която насочи към мен.

Те се канеха да отсекат Дървото ми.

Нон се обърна, без да пуска брадвата, и процеди злобно:

– На предателите не им се полага да притежават дървета.

Сетне замахна отново.

– Не! – изпищях. – Не можете. Нямате право.

Ударът бе съкрушителен, но онова, което последва, бе напълно неочаквано. Острието иззвънтя, но не остави върху кората нито следа, а дръжката се строши с трясък на две.

Нон вторачи невярващи очи в мястото, където бе ударил дървото, а после ги сведе надолу към счупената си брадва.

– Да ме вземат мътните дано! – ревна и махна с ръка на двамата с триона да се залавят за работа, докато онзи с мортата запъна петлето и продължи да ме държи на мушка.

Не ми оставаше друго, освен да стоя безучастно и да се моля бедното ми Дърво да устои на жестокото изпитание. Дори да бях предателка – каквато не бях, – то не заслужаваше да страда заради мен.

Работниците опряха триона в грапавия ствол и започнаха да режат. Или поне се опитаха. Металните зъби се разпадаха, без дори да увредят кората.

Уъговете се изправиха и загледаха озадачено съсипания инструмент.

– Що за дърво е това? – обърна се към мен Нон с пяна на устата.

– Това е моето Дърво – приближих, отмествайки настрани цевта на мортата. – А сега се омитайте оттук.

– Значи е омагьосано – възкликна той. – Нали затова си се сдушила с Кръвниците. Проклета Женска. Те са го омагьосали.

– Говориш пълни глупости.

Всички се обърнахме едновременно, за да видим Тансий, който стоеше само на няколко метра от нас. Беше облечен в дълга сива мантия, а в яката си ръка държеше дебела тояга, сякаш бе тръгнал на ранна утринна разходка.

– Омагьосано дърво? – Той се приближи и огледа красивата ми топола. – Откъде ти дойде на ума?