Довършителката

Обърнах се да видя Делф, който се изправяше, отупвайки се от шумата, и тъкмо тогава нещо побутна ръката ми. Дръпнах я сепнато, мислейки, че някоя твар от Мочурището опитва плътта ми на вкус.

Но това бе Хари Две, тикащ в мен мокрия си нос. Очите му отново бяха отворени и той дишаше нормално. Скоро се изправи на лапите си и се отръска така, сякаш искаше да свали от себе си самата смърт, с която се бе разминал на косъм. Стори ми се, че дори се смее. Бях толкова щастлива, че извиках от радост и го притиснах здраво в прегръдките си. В отговор той ме близна по лицето и излая гръмко.

– Е, слава богу – присъедини се към нас и Делф, като посегна да го погали.

Усмихнах се, но в следващия миг усмивката ми се стопи. Вторачих се в ръката на Делф. Тя още бе цялата в печати от годините, прекарани в Мелницата.

Тогава чух ръмжене и от двете ни страни.

Бавно се озърнах.

Вляво от нас имаше Гарм, а вдясно – огромен Фрек.

Синьото мастило – медът за осите.

Не чаках нито миг. Извадих Мълнията, уголемих я и я метнах точно когато Фрекът се нахвърли върху Делф. Тя улучи звяра в средата на гърдите и той се пръсна на парчета.

Но Гармът вече нападаше от другата страна. Тялото му се обливаше в собствената му кръв, а противният мирис изгаряше ноздрите ми. Зъбатите челюсти издаваха типичното щракане, предшестващо огненото кълбо, което щеше да ни изпепели.

Грабнах манерката от торбата си и я запратих срещу него. Водата се разплиска и заля муцуната му.

Това ми даде само секунда преднина, но тя ми беше достатъчна. Веднага щом Мълнията се озова обратно в ръката ми, я използвах отново. Тя влезе през устата на Гарма и се взриви откъм тила му. Той начаса стана яркооранжев, сякаш огънят, скрит във вътрешността му, напираше да излезе навън. После експлодира сред облак от черен дим. Когато димът се разсея, от чудовището нямаше и следа.

– Гръм и мълнии! – възкликна Делф.

Наистина, помислих си. Гръм и мълнии.

Но нямахме време да празнуваме победата си. Бързо запретнах ръкава на Делф и извадих бутилката, дадена ми от Дис Фидус.

– Това пък какво е? – попита той.

– Просто си мълчи и стискай зъби, защото адски ще те заболи.

Отлях малко от течността върху парцала и го притиснах към кожата му.

Той целият позеленя, но за негова чест не издаде нито звук, макар и да трепереше като настинал Слеп.

Когато препаратът си свърши работата, ръката му бе цялата подпухнала и почервеняла като моята, но мастилото вече го нямаше.

– Беше ли необходимо да го правиш? – попита пресипнало той.

– Да, иначе всяка гадина тук щеше те надуши от километър разстояние.

– Е, значи е било необходимо.

– Радвам се, че го разбираш. А сега трябва да вървим, Делф.

Вдигнахме торбите си от земята и поехме нататък. Аз

вървях отпред, с готовата Мълния в ръка, след мен Делф, а Хари Две завършваше колоната.

Щом отминахме гъсталака, пред нас се разкри най-удивителната гледка. Мочурището преминаваше в безкрайна шир от тревисти поля, осеяни от малки групи дървета, която ни позволяваше да виждаме на много километри напред. Далеч на запад се виеше тъмна река, обгърната в мъгла. На изток имаше скалист склон, водещ неизвестно накъде. А на север се извисяваше гориста планина, която в сумрака изглеждаше не зелена, а синя.

Съществуваше само един проблем. Преди да стигнем откритата равнина, където никоя опасност нямаше да ни изненада неподготвени, трябваше да преодолеем следващото препятствие. Намирахме се на самия ръб на отвесна урва, висока почти километър. Погледнах Делф, а той мен. И двамата знаехме какво означава това. От тази точка все още можехме да се върнем назад и да напуснем Мочурището. Но направехме ли още крачка, щяхме да полетим надолу и вероятно никога вече нямаше да видим родните си места.

– Готов ли си? – попитах.

Той кимна и улови ръката ми.

Преметнах отново Хари Две през гърдите си и го потупах по главата. След като замалко не бях загубила и двамата, част от мен копнееше да се върне обратно. Но друга, по-голяма част знаеше, че не бива го правя. Не и сега. Може би някой ден.

Чухме зад себе си звуци, които бързо приближаваха. Този път бяха цяло множество – предположих, че са поне три или четири Гарма и цяла глутница Фрекове. Несъмнено бяха надушили присъствието ни покрай предишната схватка.

Ето че зверовете се изсипаха от гъстата гора зад гърба ни. Обърнах се и разбрах, че съм сбъркала. Не бяха четири Гарма, а десет. И глутницата се състоеше не от Фрекове, а от далеч по-страшните им братовчеди, Амароците.

Взрях се напред, в далечината. Нещо ми казваше, че онази синя планина е мястото, накъдето трябва да се насочим. Точно в онази посока, отвъд нея, бе отишла звездата. Дали тя, изгубената подобно на мен, бе намерила пътя си? Дали аз щях да го намеря? Може би не. Може би и двете щяхме просто да изгорим и угаснем. Но поне щяхме да знаем, че сме опитали.

Погледнах отново към Делф и опитах безуспешно да се усмихна. После скочихме. За един дълъг миг останахме увиснали във въздуха, докато свирепите зверове препускаха към нас.

После плавно се понесохме надолу, обгърнати безвъзвратно от Мочурището.

Sqnka TtRG

Notes

[

←1

]