Довършителката

Шмугнах се в „Гладниците“, преди някой от тях да ме забележи. Не търсех компания, исках само да се нахраня. В ресторанта беше само персоналът – всички останали се възползваха от безплатното угощение на площада. Показах монетата си, за да разсея всякакви съмнения, че ще платя, но едрият Уъг, който ме настани на масата, само поклати глава.

– Тук твоите пари не вървят.

– Моля?

– Заведението черпи. За нас е чест, Вега Джейн.

– Това сигурно ли е? – попитах учудено.

– Толкова сигурно, колкото и че направи Лейдън-Тош на кайма тази сутрин.

Когато ми донесе менюто, му казах, че искам по едно от всичко. Отначало той ме погледна учудено, но после се усмихна широко с думите:

– Каквото кажеш, миличка.

Ядох така, както не бях яла през всичките си Сесии – сякаш никога по-рано не бях виждала храна. Колкото повече се тъпчех, толкова повече се усилваше апетитът ми, докато накрая не можех да погълна нито късче. Знаех, че скоро не се очертава да имам подобно пиршество. Когато отместих и последната чиния, се потупах доволно по корема и се замислих върху онова, което предстоеше. Погледнах през прозореца. Навън вече се стъмняваше.

Щях да изчакам до полунощ. Така ми се струваше най-удачно – да навляза в мрака в най-мрачния час. Щом ме чакаха опасности, исках да се срещна с тях лице в лице, а не вечно да се мъча да ги избягвам. Тъй или иначе трябваше да узная дали имам куража да се справя с тях – защо тогава да протакам?

Сериозно се съмнявах, че Мочурището може да се премине по светло. Инстинктът ми диктуваше, че онзи, който иска да достигне златото на деня, трябва първо да премине през най-тъмните сенки. Тази горчива мисъл съдържаше цялата поезия, на която бях способна.

Изнесох останките от вечерята и ги дадох на Хари Две. Това бе другата ми грижа – храната. Все с нещо трябваше да преживяваме по пътя през Мочурището. Погледнах няколкото оставащи монети в шепата си. Влязох в една бакалница и ги похарчих за някои основни провизии за кучето и мен. Покупките не бяха никак много и това отчасти ме удовлетворяваше. Не исках да съм обременена с килограми багаж, докато бягам от някой Гарм например.

Нямах представа колко дълго ще продължи пътуването, но запасите положително нямаше да ми стигнат до края му. Трябваше да взема и вода, а тя тежеше и нямаше как да нося достатъчно дори и за седмица. Донякъде ме обнадеждаваше фактът, че обитателите на Мочурището, колкото и да бяха противни, също трябваше да ядат и да пият. Значи и ние можехме да преживеем с онова, което се намираше в неговите предели – стига да внимавахме сами да не се превърнем в плячка.

Тъкмо стигнах до къщата си, когато дочух плясък на криле. Обърнах се и видях Адара. Адарите поначало са тромави създания, когато ходят по земята, затова пък във въздуха нямат равни на себе си. Този се приземи с грация, за която можех само да мечтая.

Когато се вгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е същият бъбривец, когото Дъф обучаваше за Тансий. После видях малката торбичка, захапана в човката му. Едрото пернато се заклатушка към мен и я пусна в краката ми.

Загледах го изчаквателно.

– Подарък от Тансий – каза то с глас, досущ като на председателя на Съвета.

Коленичих и вдигнах торбичката. Вътре се напипваше нещо много малко. Отворих я и надникнах.

Това бе пръстенът на дядо.

– Той заръча да ти предам да го носиш с чест и с вярата, че куражът на едного може да промени всичко.

Трябваше да примигна, защото за миг ми се стори, че пред мен стои самият Тансий.

Нахлузих го на пръста си и вече мислех, че съм приключила с Адара, или той с мен, но се оказа, че греша. Следващите му думи първоначално ме смразиха, а после ме накараха да хукна колкото ми държат краката. Влязох вкъщи, грабнах трескаво торбата си и изскочих пак на улицата, следвана от джафкащия Хари Две.

Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.

Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.

– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.

Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.

Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.