Довършителката

Сграбчих Делф за ръката и побягнах, докато Хари Две се блъскаше в гърдите ми на всяка крачка. Щом стигнах на петдесетина метра от Стената, подскочих във въздуха, теглейки Делф след себе си. Тази допълнителна тежест нарушаваше равновесието ми и трябваше да положа неимоверно усилие, за да излетя направо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Моригон замахва с десница. Миг по-късно Мълнията беше в ръката ми. Червената светлина се удари в нея, рикошира и се блъсна в Стената, пробивайки в нея широк отвор. Продължихме да се издигаме нагоре.

– Огън – изкомандва Кроун.

Мортите изтрещяха. Усетих как нещо изсвирва покрай главата ми. Отзад Делф простена болезнено.

– Ранен ли си? – викнах.

– Добре съм – отвърна с труд той. – Продължавай, не спирай.

Но аз знаех, че не е добре. Извих рязко на една страна, после на друга, преди да последва нов залп. Хари Две нададе остър вой, който премина в скимтене. После притихна и усетих нещо топло да мокри ризата ми.

Бяха улучили и него. Свих Мълнията, прибрах я в джоба си и го прегърнах със свободната си ръка, докато с другата продължавах да държа Делф.

– Не стреляйте! – изкрещях.

Не очаквах да ме послушат, разбира се, просто исках да спечеля малко време. Устремих се надясно, притиснах кучето под мишница и прелитайки покрай едно дърво, откъснах голям клон. Когато излязох от завоя, се озовах лице в лице с Уъговете.

Запратих клона по тях, разпръсвайки ги като пилци. После се обърнах и отново се понесох към горния край на Стената.

Мортите замлъкнаха за момент, но знаех, че няма да е задълго. Делф продължаваше да стене, но по-тревожното бе, че Хари Две висеше отпуснат, без да издава нито звук. Напрягах всички сили, за да набера височина с непосилния си товар.

Погледнах през рамо и кръвта се смръзна в жилите ми.

Джурик Кроун, най-точният стрелец в цяло Горчилище, се прицелваше право в главата ми. Не можех да извадя Мълнията, защото ръцете ми бяха заети от Делф и неподвижното тяло на Хари Две.

Видях го леко да се усмихва, докато натискаше спусъка, който щеше да запрати смъртоносния куршум в мозъка ми. Тогава и тримата щяхме да се строполим като круши на земята.

И тогава нещо удари Кроун толкова силно, че той излетя на десет метра встрани, претърколи се и мортата изхвръкна от ръцете му.

Потърсих с очи кое е спасило живота ми и забелязах как Моригон тъкмо отпуска ръце, насочени натам, където допреди миг бе стоял Кроун. После се обърна към мен и аз за миг си я представих с лъскав шлем на главата и високо вдигнат щит – толкова много приличаше на своята прародителка от онова далечно бойно поле. Тя отново вдигна ръце и аз усетих как невидима сила, подобно на стоманено въже, се обвива около глезените ми. Движенията и наподобяваха на рибар, теглещ своята мрежа. Инерцията ми спря с внезапен тласък и започнах да се движа назад.

Това бе решаващият момент, от който зависеше всичко. Не успеех ли да се справя сега, цялото ми начинание отиваше по дяволите.

С безкраен писък, изтръгнал се от самото дъно на дробовете ми, призовах на помощ и последната си капка сила. У мен се надигна мощен прилив на енергия и ми се стори, че невидимото въже започва да отслабва хватката си. Приведох рамене напред, сякаш теглех огромен товар, и мускулите ми се напрегнаха до краен предел. Още миг – и коварната примка се скъса, а аз полетях като изстреляна от катапулт право над последните греди на Стената, толкова ниско, че ботушите на Делф дори ги закачиха.

Бяхме преминали отвъд. Обърнах се и видях Моригон да се свлича на земята – сломена, прекършена, победена. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна за сетен път ръка – знаех, че вече не за да ме спре, а просто да ми каже сбогом.

В следващата минута вече летяхме над Мочурището. Под нас се заредиха първите храсти и дървета, които бързо станаха толкова гъсти, че трябваше да кацна на земята.

И добре че го направих. Делф се строполи безсилно, държейки се за окървавеното рамо. Измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната. Тя начаса зарасна, а болката се изтри от лицето му. Той се изправи и промълви удивено:

– Благодаря, Вега Джейн.

Но аз не го слушах. Бързо освободих Хари Две от ремъците. Хълбоците му едва потрепваха, а очите му бяха затворени.

– Не – проплаках. – Само това не.

Намерих мястото между ребрата, където бе влязъл куршумът, и потърках Камъка в него. Нищо не се случи. Направих го отново и отново, заравяйки пръсти в сплъстената от кръв козина, докато по лицето ми се стичаха сълзи.

– Вега Джейн – коленичи до мен Делф, поставяйки ръка на гърба ми. – Хайде, остави го вече. Той си е отишъл.

– Махни се! – изкрещях и го блъснах толкова силно, че той полетя назад и падна върху купчина сухи листа.

Обърнах се пак към Хари Две и призовах на помощ всяка хубава мисъл, за която можех да се сетя.

– Моля те, моля те – повтарях. – Моля те не ме напускай отново. – Отчаянието сливаше образите на двете ми кучета в едно. Но той все така не помръдваше. Не можех да повярвам, че отново съм изгубила своя любимец.