Дом на пръст и кръв

Брайс дори не погледна към плашещо краткия път до бездната. Към необятния океан над тях, който я делеше от живота. Просто се постара да запомни всяка черта от лицето на Даника, защото преди не бе имала този шанс.

— Обичам те, Даника — прошепна.

Гърлото на Даника подскочи. Тя килна глава в съвършено вълче движение. Сякаш се заслуша в нещо.

— Брайс, трябва да побързаш. — Стисна силно ръката й. — Трябва веднага да решиш.

Според таймера на Брайс й оставаха две минути живот.

Простосмъртното й тяло лежеше проснато върху камъните до леко сияещата порта.

Деклан прокара ръка през гърдите си. Не смееше да се обади на Рун. Още не. Нямаше сили.

— Не можем ли да й помогнем някак? — прошепна Хипаксия в смълчаната зала. — Поне малко?

Не. През последните четири минути Деклан претърси всички обществени и частни бази данни в Мидгард за чудо. Не намери нищо.

— Освен че няма Спасително въже — отговори Есенния крал, — използва външен източник на сила, за да стигне до това ниво. Тялото й не е биологически подготвено да осъществи Изкачването. Дори с помощта на истинско Спасително въже няма как да се засили достатъчно за първия скок нагоре.

Джесиба кимна мрачно, но си замълча.

Спомените на Деклан за Скока и Изкачването му бяха смътни, плашещи. Стигна по-надълбоко от очакваното, но поне остана в подобаващо ниво. И въпреки че Флин му служеше като Спасително въже, го обземаше вцепеняващ страх, че няма да успее да се върне към живота.

Макар че системата я отчиташе като точица енергия до Брайс, Даника Фендир не можеше да й послужи като връзка с живота, не беше истинско Спасително въже. Все пак самата тя нямаше живот. Просто й беше вдъхнала достатъчно кураж, за да предприеме Скока сама.

Есенния крал продължи:

— Проучил съм въпроса. От векове го проучвам. Хиляди са пробвали да надхвърлят с изкуствени средства предначертаното им ниво. И нито един не се е върнал към живота.

Оставаше само минута. Таймерът отброяваше неумолимо секундите.

Брайс още не беше започнала Изкачването. Още беше в етапа на Търсене, в който се изправяше срещу всичко в себе си. Таймерът щеше да спре, ако вече се изкачваше, отбелязвайки навлизането й в Междината — граничната област между смъртта и живота. Но секундите продължаваха да текат. Да изтичат.

Не че имаше значение. Брайс щеше да умре, независимо дали опиташе да се изкачи, или не.

Трийсет секунди. Присъстващите в залата започнаха да свеждат глави в поклон.

Десет секунди. Есенния крал потри лице и загледа как часовникът отброява последните мигове от живота на Брайс.

Пет. Четири. Три. Две.

Едно. Милисекундите полетяха към нулата. Същинската смърт.

Но часовникът спря на 0.003.

В долния край на графиката на Елеусийската система се стрелна червена линия, отчитаща движение по пътя към забвението.

— Тя тича — пророни Деклан.

— Давай, Брайс! — крещеше Даника, препускайки след нея.

Крачка след крачка, след крачка, Брайс тичаше по пистата в съзнанието си. Към неизбежния й край.

— По-бързо! — извика Даника.

Един опит. Полагаше й се само един опит.

Напрегна всички сили. Краката й летяха, тласкаше яростно ръце напред-назад, стиснала зъби.

Шансовете й бяха нищожни, почти невъзможно беше да успее.

Но все пак опита. С Даника до себе си опита.

Макар че направи Скока без Спасително въже, не беше сама.

Никога не беше оставала сама. И никога нямаше да остане.

Не и докато носеше Даника в сърцето си и Хънт вървеше до нея.

Краят на пистата наближаваше. Трябваше да излети. Да започне Изкачването. Иначе щеше да пропадне в нищото. И да пропада цяла вечност.

— Не спирай! — ревеше зад нея Даника.

И Брайс не спря.

Продължи да препуска напред. Към бездънната пропаст.

Използва пистата до последния метър. До последния сантиметър.

И се изтласка нагоре.

Деклан не вярваше на очите си, а Есенния крал направо падна на колене.

Брайс се изправи, вдигната от прилив на сила.

Беше се изкачила от най-дълбоките нива на съзнанието си.

— Не е… — запъна се Есенния крал. — Не е възможно. Тя е сама.

Сабин прошепна с обляно в сълзи сурово лице:

— Не, не е сама.

Енергията на Даника Фендир, изстреляла Брайс нагоре, се разсея и изчезна.

Деклан знаеше, че няма да се върне — нито в този свят, нито на забуления в мъгли остров.

Въпреки че Брайс се връщаше към живота, мозъкът й може и да беше останал твърде много време без кислород. Но принцесата му се бореше за всяка стъпка нагоре и силата й се изменяше постоянно, разкривайки проблясъци от всичките й дарители: мери, метаморфи, драки, човеци, ангели, феи, елфи.

— Как — пророни Есенния крал. — Как?

Отговори му примът на вълците, успял да извиси старчески глас над пиукането на системата.

— С помощта на най-могъщата сила на света. Във всяко кралство. — Той посочи екрана. — Онази, която вселява преданост дори след смъртта й не отслабва с годините. Която остава непоклатима дори когато надеждата изчезне.

Есенния крал се обърна към древния прим, клатейки глава все така неразбиращо.

Брайс достигна нивото на обикновените вещици. Но още беше далеч от живота.