Дом на пръст и кръв

Брайс се откъсна от обятията й, колкото да погледне красивото й ъгловато лице. Копринената й руса коса. Имаше ги дори аметистовите, сапфирени й розови кичури. Незнайно как беше забравила точните черти на лицето й, но… сега бяха пред нея.

— Ти дойде — пророни Брайс.

Даника й се усмихна топло.

— Трябваше ти помощ.

— Но, жива ли си? Там поне?

— Не — поклати глава Даника. — Не, Брайс. Това, което виждаш сега. — Тя махна към себе си. Към познатите дънки и избелялата тениска с рок група. — Това е просто искрата, останала от мен. Обитаваща онова място.

— Но си ти. Това си ти.

— Да. — Даника надникна към бушуващия мрак над тях, цял тъмен океан. — А на теб не ти остава много време да се изкачиш догоре, Брайс.

Брайс изсумтя.

— Няма да правя Изкачването.

Даника примига неразбиращо.

— Как така?

Брайс отстъпи назад.

— Няма да го правя.

Защото бездомната й душа щеше да остане тук, ако се провалеше. Тялото й щеше да загине в горния свят, а душата й, вече продадена на Подземния крал, щеше да остане да се скита на това място. С Даника.

Даника скръсти ръце.

— Защо?

Брайс примига яростно.

— Защото стана твърде трудно. Без теб. Прекалено трудно ми е без теб.

— Пълни глупости — озъби й се Даника. — И какво, ще се откажеш от всичко? Брайс, аз съм мъртва. Няма ме вече. А ти искаш да се откажеш от целия си живот заради този малък остатък от мен? — Разочарование помрачи карамелените й очи. — Моята приятелка не би направила такова нещо.

Брайс отвърна с пресеклив глас:

— Трябваше да направим Скока заедно. Да изживеем живота си заедно.

Изражението на Даника омекна.

— Знам, Бри. — Тя хвана ръката й. — Но не стана така.

Брайс сведе глава, очаквайки да рухне всеки момент.

— Липсваш ми. Всяка една секунда.

— Знам — повтори Даника и сложи ръка на сърцето си. — Усещам го. Виждам го.

— Защо ме излъга за Рога?

— Не те излъгах — отвърна простичко Даника. — Просто не ти казах.

— За татуировката ме излъга — парира я Брайс.

— За да те предпазя — натърти Даника. — За да предпазя и Рога, да, но най-вече за да предпазя теб, в случай че ме сполети най-лошото.

— Е, наистина те сполетя най-лошото — каза Брайс и веднага съжали, като видя болезнената гримаса на Даника.

Но приятелката й каза:

— Ти ми отстъпи мястото си в Костения квартал.

Тогава вече Брайс заплака.

— Това беше най-малкото, което можех да направя за теб.

Очите на Даника също плувнаха в сълзи.

— И не си вярвала, че ще стигна сама? — Стрелна й остра, обидена усмивка. — Кучка.

Брайс обаче се тресеше от вопли.

— Не исках… не исках да рискувам.

Даника отметна назад кичур от косата й.

Брайс подсмръкна и добави:

— Убих Мика заради онова, което причини на теб и на Лехаба. — Сърцето й се напрегна болезнено. — Тя в Костения квартал ли е?

— Не знам. Но да, видях какво стана в галерията. — Даника не поясни, просто добави: — Всички видяхме.

Всички. Думата привлече вниманието й и Брайс попита с разтреперани устни:

— Конър с теб ли е?

— Да. Другите от глутницата също. Задържаха косачите, за да стигна до портата. Но не знам още колко ще ги удържат, Брайс. — Тя поклати глава. — Конър не би искал да приключиш така. — Погали с палец опакото на ръката й. — Да спреш да се бориш.

Брайс пак избърса лицето си.

— Не съм спирала. Досега. Но вече… Всичко отиде по дяволите. И толкова се уморих от това чувство. Дотук бях.

Даника попита нежно:

— Ами ангелът?

Брайс вирна глава.

— Какво за него?

Даника й се усмихна многозначително.

— Щом си решила да игнорираш факта, че имаш семейство, което те обича независимо от всичко, добре. Но остава въпросът с ангела.

Брайс изтръгна ръката си от хватката й.

— Сериозно ли ме убеждаваш да направя Изкачването заради мъж?

— Хънт Аталар просто някакъв си мъж ли е за теб? — Усмивката й стана по-умилителна. — И защо ти се струва знак на слабост да признаеш, че съществува някой, който по една случайност е от мъжки пол, заради когото си струва да се върнеш горе? Някой, за когото знам, че те накара да повярваш, че не всичко е отишло по дяволите.

Брайс скръсти ръце.

— Е, и?

— Той е жив, Брайс — каза Даника. — Ти го излекува с първосвета си.

Брайс въздъхна разтреперано. Беше се впуснала в това именно с тази надежда.

Преглътна, свела поглед към земята, която не беше земя, а основата на същността й, на света. И прошепна:

— Страх ме е.

Даника пак я хвана за ръката.

— Това е смисълът, Брайс. Смисълът на живота. Да живееш, да обичаш с ясното съзнание, че още утре може да изгубиш всичко. Така всичко ти е още по-ценно.

Тя обгърна лицето на Брайс с длани и допря челото си в нейното.

Брайс затвори очи и вдиша аромата на Даника, незнайно как осезаем, дори в тази й форма.

— Не знам дали ще успея да се изкача.

Даника се отдръпна от нея и погледна към огромното пространство над тях. После извърна очи към пътя пред тях. Пътя, завършващ с пропаст и вечен мрак. Вечно нищо.

— Просто опитай, Брайс. Само веднъж. Аз ще съм до теб през цялото време. Дори да не ме виждаш. Винаги ще бъда до теб.