Документът на Матлок

Скован от ужас, Матлок стоеше до вмирисания телефон. Крясъците около него станаха оглушителни, но той не чуваше нищо, фигурите на мъжете пред очите му бяха размазани. Почувствува, че му призлява, притисна бележника на Херън към корема си, убеден, че ще повърне както тогава, при трупа на склона на източното дефиле.

Но нямаше време. Пат беше в ръцете на личната армия на Нимрод. Трябваше да действува незабавно. А задействуваше ли, пружината щеше да отскочи. Нямаше да има път назад.

Най-ужасното бе, че не знаеше откъде да започне.

— Какво ви става, господине? От сандвичите ли?

— Моля?

— Изглеждате, сякаш ще повърнете.

— А?… Не, не.

Чак сега Матлок забеляза, че почти всички са си отишли.

Дневникът! Ще се откупи с помощта на дневника! Нимрод ще го получи, ще му даде обвинителния акт!

А после? Щеше ли Нимрод да я остави жива? Ами него?

… Какво беше писал Лукас Херън: „Новият Нимрод е чудовище… безпощаден. Дава заповеди за разправа…“

Нимрод беше убивал за много по-дребни неща от прочитането на дневника на Лукас Херън.

— Вижте, господине. Съжалявам, но трябва да затварям.

— Ще ми извикаш ли такси?

— Такси? Минава три часът! Дори да намеря, няма да дойде тук в три часа през нощта.

— Имаш ли кола?

— Но моля ви, господине. Трябва да изчистя и да преброя парите. Тази вечер направих добър оборот. Касата ще ми отнеме двайсет минути.

Матлок извади пачката пари от джоба си. Най-малката банкнота беше стодоларова.

— Трябва ми кола. Веднага. Колко искаш? Ще ти я върна след час, може и по-малко.

Барманът погледна парите. Не беше виждал често такава гледка.

— Но тя е таратайка. Трудно ще я подкарате.

— Мога да подкарам всичко! Ето! Ето ти стотачка! Ако я повредя, ще ти дам всичките. Ето! Вземи, за Бога!

— Разбира се. Разбира се, господине. — Барманът бръкна под престилката си и измъкна ключовете от колата. — Квадратният е за запалването. Паркирана е отзад. Шевролет, модел шейсет и втора година. Излезте през задната врата.

— Благодаря. — Матлок тръгна към вратата, която му посочи барманът.

— Хей, господине!

— Какво?

— Как ви е името?… Свършваше на «рок». Забравих го. Все пак ви давам колата си, а дори не знам името ви! Матлок помисли секунда.

— На «род», не на «рок». Нимрод. Името ми е Нимрод.

— Но това не е име, господине. — Огромният мъж се запъти към Матлок. — Това е марка блесна за ловене на пъстърва. Кажете ми името си. От мен — колата, от вас — името.

Матлок още държеше парите. Взе още три стотачки и ги хвърли на пода. Сега вече имаше справедливост. Беше дал за комбито на Креймър четиристотин долара. Трябваше да има някаква симетрия. Или поне безсмислена логика.

— Това са четиристотин долара. Не можеш дори да продадеш шевролет от шейсет и втора година за толкова. Ще ти го върна!

И хукна към вратата.

Последното, което чу на излизане, бяха благодарностите на объркания управител, който сетне промърмори: — Нимрод! Ама че шегобиец!

Колата наистина се оказа таратайка, както предупреди собственикът й. Но се движеше, а само това имаше значение. Сийлфонт щеше да му помогне да анализира фактите и възможностите. Две глави мислеха по-добре от една, страх го беше да поеме цялата отговорност, не бе способен на това. А Сийлфонт сигурно познаваше високопоставени хора, с които можеше да го свърже.

Сам Кресъл щеше да слуша и да възразява, да трепери за владенията си. Но нищо, щяха да го освободят от отговорност. Безопасността на Пат беше над всичко. Сийлфонт щеше да го разбере.

Може би е настъпил моментът да заплашва, както бе заплашвал Херън! Нимрод държеше Пат в ръце, той пък притежаваше обвинителния акт на Херън. Един човешки живот срещу запазването на стотици, хиляди. Дори Нимрод трябваше да разбере колко е изгодна сделката.

Като наближи железопътния склад, разбра, че при такъв подход Пат е сведена само до величината X, а дневникът на Херън — до величината У. След това уравнението щеше да бъде съставено и математиците щяха да го решават въз основа на предоставените данни. Започваше да действува ледената логика на оцеляването, емоционалните фактори се отхвърляха, съзнателно пренебрегнати. Страшно!

На гарата зави надясно и пое нагоре по Колидж Паркуей. Жилището на Сийлфонт беше в дъното на улицата. Караше бързо, доколкото му позволяваше старичкият шевролет, което не беше повече от четирийсет километра в час по нанагорнището. Улиците бяха пусти, измити от бурята. Витрините на магазините, къщите и накрая студентското градче бяха тъмни и смълчани.

Спомни си, че домът на Кресъл беше само на една пряка встрани от Колидж Паркуей, на Хай Стрийт. Отклонението щеше да му отнеме не повече от трийсет секунди. Струва си, помисли той. Ако Кресъл не беше тръгнал за Сийлфонт, щеше да го вземе и можеха да поговорят по пътя. Матлок трябваше да говори, трябваше да започне. Не можеше да понася повече пълната самота и изолация.

Зави наляво по Хай Стрийт. Къщата на Кресъл беше голяма и сива, в колониален стил, отделена от улицата с широка морава, засадена по края с рододендрони. На долния етаж светеше. Дано Кресъл да си е още вкъщи. Отпред имаше две коли, едната паркирана в алеята. Матлок намали.