Документът на Матлок

28 април 1972. Дойде Матлок. Той знае! Знаят и други! Каза, че с това се занимават и правителствени служители. Свършено е! Но те не могат да разберат какво ще стане — кървава баня, убийства, саморазправи. Нимрод няма да се спре пред нищо! Ще има толкова болка! Ще започнат масови убийства и причина за тях ще е някакво преподавателче по английска литература. Идва пратеник. Самият Нимрод щял да ме посети. Ще се изправим лице в лице. Този път ще науча истината — кой е той… И ако е този, за когото ми говориха, ще трябва да намеря начин да направя тези записки всеобщо достояние. Само това ми остава. Мой ред е да заплашвам… Всичко е свършено. Скоро ще свършат и болките. А имаше толкова болка… Ще направя последния запис, когато съм сигурен…

Матлок затвори бележника. Какво беше казало момичето на име Джийни? Съдилищата, полицията, лекарите са техни. И Алън Пейс. Беше добавил, че и ръководството на повечето университети в Североизточните щати е в техни ръце — назначения, уволнения, учебни програми — източници на огромни средства. Всичко е тяхно.

Но Матлок държеше в ръце обвинителния акт. Той беше достатъчен, за да спре Нимрод, който и да бе той, да спре кървавата баня, екзекуциите.

Сега трябваше да намери Джейсън Грийнбърг.

Само той му беше необходим.

Трийсет и първа глава

Стиснал в ръка подвързания с изкуствена кожа бележник, тръгна пеша към град Карлайл по черните пътища, по които нощем рядко имаше движение. Знаеше, че ще е твърде опасно да пътува с колата. Онзи на полето вероятно се беше съвзел достатъчно, за да се свърже с някого, да се свърже с Нимрод. Тревогата сигурно бе вдигната. Невидимите армии щяха да се втурнат подир него. Единственият му шанс беше да намери Грийнбърг. Джейсън Грийнбърг щеше да му каже какво да прави.

По ризата му имаше кръв, по панталона и сакото — засъхнала кал. Приличаше на някой от несретниците, посещаващи „Бар-грила на Бил“ до железопътните складове. Наближаваше два и половина през нощта, но подобни заведения бяха отворени денонощно. Стигна до Колидж Паркуей и се спусна по хълма към складовете.

Поизтупа доколкото можеше влажните си дрехи и закри със сакото кървавите петна по ризата. Влезе в мръсния бар. Пластове цигарен им витаеха над посетителите с доста неспретнат вид. От музикалния апарат се лееше гръмка музика, крещяха мъже, маса за игра на карти се търкаляше преобърната. Матлок разбра, че ще се слее с атмосферата. Щеше да получи няколко ценни секунди отдих.

Седна в едно сепаре в дъното.

— Какво се е случило с вас?

Беше барманът, същият подозрителен барман, с когото се беше сприятелил преди няколко дни. Преди години… векове.

— Бурята ме настигна. Падах няколко пъти. Имаш ли нещо за ядене?

— Сандвичи със сирене. Не ви предлагам месо. И хлябът не е пресен.

— Няма значение. Донеси ми два сандвича. И чаша бира.

— Разбира се, господине… Сигурен ли сте, че искате да ядете тук? Виждам, че тук не е място за вас, нали разбирате?

Ето пак. Вечният безпредметен въпрос, надвисналата въпросителна. „Нали разбирате?…“ Нищо и никакъв въпрос. Дори в кратките мигове на отдих трябваше да го чуе отново.

— Знам какво имаш предвид… но това не ме вълнува.

— Стомахът си е ваш.

Барманът се затътри към мястото си.

Матлок намери номера на Грийнбърг и отиде до вонящия телефон на стената. Пусна монета, набра.

— Съжалявам, сър — каза телефонистката. — Телефонът е откачен. Имате ли друг номер?

— Опитайте пак. Сигурен съм, че грешите.

Опита, но не грешеше. Телефонистката в Уийлинг накрая каза на колежката си в Карлайл, че всички разговори за въпросния мистър Грийнбърг трябвало да се превхърлят във Вашингтон. Който се обажда, трябвало да знае къде да го търси във Вашингтон.

— Но мистър Грийнбърг ще бъде на този телефон чак утре сутринта — каза телефонистката в Уийлинг. — Предайте, моля ви, това на абоната.

Постара се да мисли. Можеше ли да се довери на Вашингтон, на Министерството на правосъдието, отдел „Наркотици“? При съществуващите обстоятелства нямаше ли Вашингтон за по-голяма оперативност да нареди на някого в околностите на Хардфорд да се свърже с него? А Грийнбърг го предупреди изрично, че не вярва на агентите в Хартфорд.

Сега разбра загрижеността на Грийнбърг. Достатъчно беше да се сети за карлайлската полиция — личната армия на Нимрод.