Документът на Матлок

— Струва ми се, че не разбираш. — Матлок мереше думите си, докато вдигаше чашата. — Дошъл съм отдалече, защото трябва да съм тук, а не защото ми се иска. По чисто лични причини се оказах в района и сега обикалям. Само толкова. Просто разглеждам… До срещата.

— Каква среща?

— В Карлайл, щата Кънектикът.

Стоктън го погледна с присвити очи и подръпна безупречно подстриганите си мустаци.

— Трябва да бъдеш в Карлайл?

— Да. Поверително е, но на теб мога да го кажа.

— Нищо не си ми казал. — Стоктън продължаваше да го наблюдава и Матлок разбра, че южнякът търси фалшива нотка, погрешна дума, колеблив поглед, които да опровергаят думите му.

— Добре… Да не би и ти да имаш среща в Карлайл? След десетина дни?

Стоктън отпи, облиза си устните и остави чашата на масичката до ръката си, като че ли беше антикварна ценност.

— Аз съм просто беден южняк, който се опитва с труд да припечели някой и друг долар. Живея добре и припечелвам. Това е всичко. Не знам за никакви срещи в Карлайл.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса. Това беше… голяма грешка от моя страна. От интерес и за двама ни е да не споменаваш за това. Нито пък за мен.

— Не се безпокой. За мен ти си приятел на Сами, който търси развлечения… и гостоприемство. — Внезапно Стоктън се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. Приличаше на свещеник, който ще изповядва свой енориаш. — Дявол да го вземе, какво се случи в Уиндзър Шоулс? Каква беше тази работа?

— Доколкото разбрах, някаква местна вендета. Бартолоци имал врагове. Някой спомена, че прекалено много говорел. Това сигурно се отнася и за Айело. Бяха фукльовци и двамата… А Франк случайно е попаднал там.

— Тези италианци! Всичко объркват! Но такова е нивото, нали разбираш какво искам да кажа?…

Ето пак. Същият недоизречен въпрос, само че в устата на този южняк не звучеше като въпрос. Беше изявление.

— Разбирам — уморено рече Матлок.

— Страхувам се, че имам лоша новина за теб, Джим. Затворих за няколко дни масите. След случилото се в Шоулс се уплаших като заек.

— За мен това не е лоша новина. Особено като се има предвид шансът ми напоследък.

— Чух. Сами ми каза. Но ние предлагаме и други развлечения. Обещавам, че „Кармаунт“ няма да ти се стори негостоприемен.

Двамата допиха чашите си и Стоктън, поуспокоен, придружи госта си до препълнения елегантен ресторант на „Кармаунт“. Храната беше изискана и се сервираше по начин, достоен за най-богатите плантации на Юга отпреди Гражданската война.

Въпреки че беше приятна и дори по свой начин успокояваща, вечерята не даде нищо ново на Матлок — Хауард Стоктън не желаеше да обсъжда „делата“ си освен с най-неясни изрази и с постоянни напомняния, че обслужва „янки от най-висока класа“. Речта му беше подправена с описателни анахронизми и представляваше движещо се във времето противоречие. Посред вечерята се извини и стана да се сбогува с някакъв важен член на клуба.

Едва сега на Матлок се удаде случай да огледа клиентелата на Стоктън — „янките от най-висока класа“.

Терминът подхождаше, ако думата „класа“ можеше да се замени с „пари“, но от гледна точка на Матлок не беше едно и също.

Парите се хвърляха на очи от всяка маса. Първият признак беше слънчевият загар, а действието се развиваше в началото на май в щата Кънектикът. Това бяха хора, които щом им хрумнеше, отлитаха на залените от слънцето острови. Вторият признак бе непринуденият гръден смях, който ехтеше в залата, и блясъкът на скъпоценностите. И дрехите не мълчаха — меки, елегантни костюми, копринени сака, вратовръзки „Диор“. Бутилки с искрящи скъпи вина се изстудяваха царствено в истински сребърни кофи върху триножници от черешово дърво.

Все пак нещо не е в ред, мислеше Матлок. Нещо липсва или не е на място. За известно време не можа да установи какво именно. После разбра.

Загарът, смехът, бижутата по китките, саката, вратовръзките „Диор“, парите, елегантността, блясъкът принадлежаха предимно на мъжете.

Жените, момичетата бяха в разрез с тях. Не че всички не отговаряха по стил на партньорите си, но в общи линии отстъпваха. Бяха много по-млади. Много, много по-млади. И по-различни.

Отначало не можа да разбере в какво се състои разликата. После постепенно започна да проумява. В по-голямата си част момичетата, а те бяха именно момичета, с нещо му бяха познати. Едно време често беше говорил на тази тема. Имаха вид на студентки, който е съвсем различен от начина, по който изглеждат чиновничките или секретарките. Малко повече напрежение около очите, значително по-непринудено държане при разговор. Вид на момичета, несвикнали на работно ежедневие, неседящи зад картотеки или пишещи машини. Можеше да го определи много точно, защото той съществуваше. Матлок го познаваше от десет години и не можеше да го сбърка.

После осъзна, че и в това противоречие имаше дисхармония. Облеклото на момичетата. Студентките не се обличаха така. Кройката на дрехите им беше прекалено съвършена, обмислена, ако това беше точната дума. В тези времена, когато момчетата и момичетата се обличат еднакво, те бяха твърде женствени.