Документът на Матлок

Като излезе на Бонд Стрийт, Матлок изпита усещането, за което вече знаеше, че няма да го напусне до края на преследването — усещането, че всички го гледат. Струваше му се, че какви ли не непознати хора не откъсват поглед от него. Улови се, че неволно се оглежда и се старае да открие впитите в себе си очи. Но такива нямаше.

Поне не забеляза нищо подозрително.

Сега предстоеше да изнесе корсиканския документ от апартамента си. Но след всичко, което му наговори Блакстоун, беше безсмислено да опитва сам. Апартаментът му несъмнено се наблюдаваше и от двата лагера — и от преследвачите, и от преследваните.

Щеше да използува някого от екипа на Блакстоун и да изпита гаранцията за неприкосновеността и поверителността на информацията. Можеше да се свърже с тях — с него, — след като проведеше един телефонен разговор, от който щеше да му стане ясно дали сребристата корсиканска покана наистина е необходима. Щеше да говори със Самюъл Шарп, адвоката от Уиндзър Шоулс.

Реши да изкаже на Шарп съчувствието си. Самият адвокат беше изгубил за миг самообладанието си. Матлок сметна, че е настъпил моментът да покаже, че дори хора като него, с влиятелни приятели в Сан Хуан и Лондон, мислят не само за себе си.

Влезе във фоайето на хотел „Американа“ й набра номера. Обади се секретарката на Шарп.

— Оставете телефонния си номер, мистър Шарп ще ви позвъни след малко.

— Не мога, обаждам се от телефонна кабина. Освен това много бързам.

Последва мълчание, после прещракване. Наложи се да чака десетина секунди.

— Бихте ли ми дали номера, от който се обаждате, мистър Матлок? Мистър Шарп ще ви позвъни след пет минути.

Той продиктува номера и затвори.

Докато седеше на пластмасовата седалка, мисълта му се върна към друга телефонна кабина и друга пластмасова седалка. И към черния автомобил, профучал покрай мъртвеца с куршум в челото.

Телефонът иззвъня. Матлок вдигна слушалката.

— Вие ли сте, Матлок?

— Да.

— Не трябваше да ми се обаждате в службата. Сам знаете. Наложи се да сляза във фоайето, за да се обадя от автомата.

— Не допусках, че телефонът на един уважаван адвокат може да се подслушва. Извинете.

На другия край на жицата настъпи мълчание. Шарп явно не очакваше извинение.

— Казах ви вече, че съм предпазлив човек. Какво има?

— Просто исках да разбера как сте. Как мина всичко? Снощи беше ужасно.

— Не съм имал време да разбера как се чувствувам. Имам много работа. Полиция, погребения, репортери.

— Какво им казахте? Как се справяте?

— Грешки няма да допусна. С две думи — аз съм невинна жертва. Франк също — само че е мъртъв… Ще ми липсва. Беше много добър човек. Разбира се, ще затворя заведението. Щатската полиция е подкупена. Предполагам, че от вашите хора. Всичко ще е така, както пише във вестниците. Банда италиански главорези, застреляни в изискан ресторант.

— Здраво пипате.

— Казах ви — отвърна тъжно Шарп. — Предпазлив човек съм. Подготвен съм за всичко.

— Кой го извърши?

Шарп не отговори. Просто мълчеше.

— Попитах ви кой го е извършил според вас.

— Предполагам, че вашите хора ще разберат преди мен… Бартолоци имаше врагове, беше доста неприятен човек. Сигурно и Роко… Но защо Франк? Кажете ми, защо и Франк?

— Не знам. Още с никого не съм се свързал. — Разберете, моля ви. Много ви моля. Не беше справедливо. — Ще опитам. Обещавам… И, Сами, да не забравите да се обадите на Стоктън и Кантър.

— Няма. Записал съм ги за следобед. Казах ви, че съм педант.

— Благодаря. Моите съчувствия за Франк. Изглеждаше мило момче.

— Беше чудесен човек.

— Не се съмнявам… Пак ще ви се обадя, Сами. Не съм забравил обещанието си. Вие ми направихте много добро впечатление. Ще…

Чу се звукът от падащи монети в автомата на Уиндзър Шоулс и разговорът прекъсна. Времето минаваше, пък и нямаше смисъл да продължава разговора. Беше научил каквото го интересуваше. Сега му трябваше корсиканският документ. Ужасът от кръвопролитието не беше накарал педантичния Шарп да забрави на кого е обещал да се обади. Матлок не можеше да си обясни защо, но така си беше. Предпазливият Шарп не бе се поддал на паника. Хладнокръвен тип.

Телефонната кабина беше тясна, задушна и неудобна. Той отвори вратата и бързо прекоси фоайето към централния изход.

Зави на ъгъла на Асайлъм Стрийт, като търсеше ресторант, в който да обядва, докато чака да му се обадят от „Клиент три нула“. Блакстоун беше казал, че трябва да съобщи номер, а какво по-удобно от номера на някой ресторант.

Видя табела „Омари“. Явно заведение, посещавано от бизнесмени.