Документът на Матлок

Дадоха му не просто маса, а отделно сепаре. Наближаваше три часът, обедната тълпа беше пооредяла. Седна, поръча си бърбън с много лед и попита келнерката къде е най-близкият телефон. Тъкмо щеше да излезе от сепарето, за да се обади на 555-68-68, когато чу острия приглушен звук на телелектроника в джоба на сакото си. В първия миг замръзна. Като че ли някаква част от него, някакъв истеричен орган беше полудял и се мъчеше да му предаде отчаянието си. Ръката му трепереше, докато бъркаше в сакото, за да извади металната кутийка. Намери копчето за изключване и го натисна с всичка сила. Огледа се да не би звукът да е привлякъл нечие внимание.

Никой не срещна погледа му. Никой нищо не беше чул.

Стана и хукна към телефонната кабина. Единствената му мисъл беше Пат — нещо се е случило, нещо достатъчно сериозно, за да се задействува ужасната коварна машинка.

Дръпна вратата, затвори я и набра 555-68-68.

— На телефона е „Клиент три нула“. — Гласът прозвуча като запис. — Моля, обадете се на телефон пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Няма основание за тревога, сър. Не е нищо спешно. През следващия час ще отговаряме на този номер. Повтарям: пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Край.

Матлок разбра, че „Клиент три нула“ се старае да успокои страховете му, може би защото за пръв път си служеше с телелектроник. Имаше чувство, че дори град Карлайл да се изпари в термоядрен дим, думите на „Клиент три нула“ щяха да имат успокояващо въздействие върху него. Другата причина може би беше, че човек разсъждава по-ясно, когато не е уплашен. Така или иначе Матлок усети, че подходът му е правилен. Беше се успокоил. Бръкна в джоба си, извади няколко монети и си отбеляза наум да не забрави да развали малко банкноти за бъдещи нужди. Общественият телефон беше станал важна част от живота му.

— Пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно ли е? — Да — отговори същият глас, който беше чул на записа. — Мистър Матлок?

— Да, аз съм. Добре ли е мис Балантайн?

— Оправя се много бързо, сър. Лекарят й е добър. Тази сутрин са й разрешили да седне в леглото. Повечето отоци са паднали. Лекарят е доволен… Тя няколко пъти пита за вас.

— И какво й казахте?

— Истината. Че сте ни наели да не я безпокоят. — Имах предвид за това къде съм.

— Казахме й просто, че ще отсъствувате няколко дни. Може би ще е добре да й се обадите. От днес следобед ще може да разговаря по телефона. Разбира се, ние ще пресяваме разговорите.

— Добре. За това ли ме търсихте?

— Отчасти. Другата причина е Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг. Непрекъснато ви търси. Настоява да се свържете с него.

— Какво каза? Кой говори с него?

— Аз. Между другото казвам се Клиф.

— Добре, Клиф, какво каза той?

— Да ви предам да му се обадите веднага щом се свържа с вас. По неотложна работа. Имам телефона му. В Уайлинг е, щата Западна Вирджиния.

— Дайте ми го.

Матлок измъкна химикалката си и записа номера на дървената полица под телефона.

— Мистър Матлок?

— Какво?

— Грийнбърг помоли също така да ви предам… че „градовете не умират, те вече са мъртви“. Това бяха думите му. „Градовете са мъртви“.

Двайсет и трета глава

Клиф безпрекословно се съгласи да измъкне корсиканския документ от апартамента на Матлок. По-късно по телефона щяха да си определят среща. В случай че документа го няма, „Клиент три нула“ щеше да го уведоми незабавно.

Матлок се ограничи с една чаша бърбън. Хапна надве-натри и в четири без петнайсет излезе от ресторанта. Време бе да прегрупира силите си, да си набави нови муниции. Беше паркирал кадилака на няколко преки южно от агенцията на Блакстоун, на Бонд Стрийт. Паркингът беше обществен, всяко място си имаше собствен брояч. Като наближи, Матлок се сети, че не е пускал монети, откак ходи при Блакстоун. Броячите работеха само по едни час, а колата му стоеше там близо два часа. Запита се как ли се справят службите за коли под наем с потока от актове и глоби, който сигурно непрекъснато се трупа от клиентите. Влезе в паркинга и за миг му се стори, че е сбъркал мястото. После разбра, че не е. Кадилакът беше през две алеи на четвъртата. Започна да се промъква през гъсто паркираните коли към своята и внезапно спря.

Между автомобилите забеляза синьо-белите черти на хартфордска полицейска кола. Беше спряла точно зад кадилака. Един полицай пробваше дръжката на вратата, а друг се беше облегнал на колата и говореше по радиотелефона.

Бяха открили автомобила. Това го уплаши, но някак си не го изненада.

Предпазливо се дръпна назад, готов да побегне, ако го забележат. Мислите му се втурнаха напред към трудностите, породени от това ново усложнение. Първият и най-важен проблем беше колата. Вторият беше фактът, че вече знаят — той е в околностите на Хартфорд. Това изключваше всички други видове транспорт. Гарите, автогарите и дори службите за коли под наем щяха да бъдат предизвестени. И все пак трябваше да намери кола.

Продължи да се колебае. Блакстоун ясно заяви, че срещу него няма обвинения и заповеди. Ако имаше, щеше да получи съобщението от 555-68-68. Щеше да чуе думите: „Клиент три нула“ анулиран.