Документът на Матлок

А не беше. Нямаше дори намек за такова нещо. За миг се поколеба дали да не се върне при полицейската кола и да си плати глобата за нередовен престой.

Отхвърли тази мисъл. Полицаите не бяха от транспортната служба. Спомни си друг паркинг. И там го следваше полицай, но в цивилни дрехи. Всичко това не беше случайно, но не можеше да си го обясни. Матлок вървеше бързо до Бонд Стрийт в посока, обратна на паркинга. Зави в първата пряка и се улови, че почти тича. Веднага забави ход. Няма нищо по-набиващо се в очи на оживена улица от бягащ мъж, освен може би бягаща жена. Започна да върви като хората около себе си, тръгнали на следобеден пазар, стараеше се да се слее с човешкия поток. От време на време дори спираше и се взираше безизразно във витрините, без да вижда изложените стоки. Започна да обмисля какво всъщност се случва с него. Разбра, че го ръководи първобитният инстинкт на преследвания. Той неочаквано се пробуди у него, защитните пипала се замятаха във всички посоки, а тялото му, по подобие на хамелеона, почти се сля с околната среда.

Но нали не той е преследваният! Беше преследвачът! По дяволите, той беше преследвачът!

— Здрасти, Джим. Как си? Какво правиш в големия град?

От изненада Матлок загуби равновесие. Да, загуби равновесие в буквалния смисъл на думата и се спъна. Просна се на тротоара и човекът, който го заговори, му помогна да се изправи.

— Ох! Здравей, Джеф! Боже, как ме стресна! Благодаря.

Стана и се отупа. Огледа се да види кой друг освен Джеф Креймър го наблюдава.

— Май добре си обядвал, а? — засмя се Креймър.

Беше възпитаник на Карлайл, със степен по психология, която доста впечатли една шикозна рекламна фирма.

— Ами! Просто се бях замислил. Истински разсеян професор.

Внезапно Матлок се вгледа в Джеф Креймър. Той не само че работеше в шикозна фирма, но имаше и шикозна жена и две много шикозни деца, които учеха в изключително шикозни начални училища. Матлок реши да подчертае още веднъж мисълта си.

— А що се отнася до обяда, цял ден съм на един недовършен бърбън.

— Защо не поправиш веднага грешката? — попита Креймър и посочи към бара „Глиганска глава“ отсреща. — Не сме се виждали от месеци. Четох във вестника, че са те ограбили.

— И още как, по дяволите! Кражбата мога да понеса, но ако знаеш какво направиха с апартамента! И с колата.

Двамата се запътиха към „Глиганска глава“.

— Затова съм в града. Оставил съм триумфа тук в един сервиз. Ръцете ми са вързани.

Преследваният не само имаше антени, които му служеха да открива враговете си, но и почти свръхестествената, макар и временна способност да превръща неуспехите си в предимства, загубите — в печалби.

Матлок отпи от своя бърбън, докато Креймър на няколко глътки приключи с уискито си.

— Като си помисля само, че трябва да се друсам с автобус до Скарсдейл, със смени в Ню Хейвън и Бриджпорт, направо ми призлява.

— Защо тогава не наемеш кола?

— Току-що опитах на две места. На едното могат да ми дадат чак довечера, а на другото — утре. В града има някаква конференция и били отрупани с поръчки.

— Изчакай до довечера.

— Не мога. Имам важни семейни дела. Баща ми свиква икономическите си съветници на вечеря и ако смяташ, че ще отида в Скарсдейл без собствен превоз, грешиш!

Матлок се засмя и поръча още по едно. Бръкна в джоба си и остави на бара петдесетдоларова банкнота. Тя трябваше да привлече вниманието на Джеф Креймър, който имаше такава шикозна жена.

— Мислех, че не си в състояние да поддържаш дори баланса на чековата си книжка, камо ли да бъдеш икономически съветник.

— Е, да, но нали съм престолонаследник. Да не забравяме това.

— Как да забравя, че си роден с късмет.

— Чувай! Хрумна ми страхотна идея. Колата ти в града ли е?

— Ей, почакай.

— Не, слушай. — Матлок извади парите си. — Старецът ще плати… Дай ми под наем своята кола. За четири-пет дни… Ето. Ще ти дам двеста-триста.

— Да не си откачил!

— Не съм. Той настоява да отида на всяка цена. Ще плати!

Матлок усещаше, че мозъкът на Креймър трескаво пресмята колко ще му излезе евтина кола под наем за една седмица. Седемдесет и девет и петдесет по десет цента на километър, със среден дневен пробег от може би двайсет-двайсет и пет километра. Най-много сто и пет до сто и десет долара седмично.

А Креймър имаше скъпоструваща жена и две много скъпоструващи деца в изключително скъпи начални училища.

— Това значи да те обера.

— Кого, мен? Няма такова нещо. Баща ми.

— Е…

— Ето, ще ти напиша разписка. Ще му я връча, щом пристигна. — Матлок грабна една салфетка, разгъна я откъм чистата страна, извади химикалката си и започна да пише. — „Най-обикновен договор… Аз, Джеймс Б. Матлок, съм съгласен да заплатя на Джефри Креймър…“ какво толкова, по дяволите, нали парите са негови… „четиристотин долара за наема на…“ Каква марка е?

— Форд комби. Бял. Миналогодишен модел.

Очите на Креймър се местеха от салфетката към пачката банкноти, които Матлок беше оставил небрежно вляво, до лакътя му.

— „Форд комби за срок от…“ Да кажем, една седмица, съгласен ли си?

— Дадено. — Креймър допи остатъка от второто си уиски.