Документът на Матлок

Шарп се бе метнал в мрака към цокъла на сградата. Седеше свит в един ъгъл, притиснат към тухлите. Матлок едва различаваше очертанията му, но все пак видя как Шарп извади пистолет от вътрешния джоб на сакото си.

Откъм задната част на сградата отново се разнесоха изстрели, последвани от нови ужасени писъци. Един от миячите на съдове излетя през страничната врата и запълзя на четири крака към паркинга. Крещеше истерично на език, който Матлок не разбираше.

Няколко секунди по-късно от страноприемницата се зададе тичешком келнер с бяло сако. Той влачеше подире си ранен, от чието рамо бликаше кръв, а дясната му ръка висеше безпомощно.

Отнякъде пак проехтя изстрел и келнерът падна. Раненият се строполи и заби лице в чакъла. В сградата някой крещеше: — Навън! Излизайте! Към колата!

Матлок очакваше от страничната врата към паркинга да се изсипе народ, но никой не излезе. Вместо това от другата страна на двора чу паленето на кола, а след секунди скърцането на гуми. И тогава отляво, на около петдесет метра от него, профуча черен автомобил, мина под уличната лампа и Матлок го видя.

Същият, който изникна от мрака секунди след убийството на Ралф Лоринг.

Всичко утихна. Сивкавата светлина на зората се усили.

— Джим! Джим, ела тук! Мисля, че си отидоха!

— Беше Холдън, наведен над сервитьора, без да напуска прикритието на колата.

— Идвам — каза Матлок и стана от земята.

— Убит е. Улучен между плешките… Другият още диша. Трябва да извикаме линейка.

Холдън клекна до изгубилия съзнание ранен с окървавената, неподвижна дясна ръка.

— Не чувам нищо. Къде е Шарп?

— Влезе вътре. През онази врата. Имаше пистолет.

Двамата се приближиха внимателно до страничния вход на страноприемницата. Матлок бавно отвори вратата и влезе преди Холдън във фоайето. Мебелите бяха преобърнати, маси и столове лежаха на една страна, по дървения под блестеше кръв.

— Шарп? Къде сте?

Матлок предпазливо повиши глас. Изминаха няколко секунди, преди да получи отговор:

— Тук съм. В ресторанта — гласът на Шарп бе почти беззвучен.

Матлок и Холдън минаха през дъбовата арка и замръзнаха от ужас при вида на четирите окървавени трупа: Роко Айело, съдружникът на Шарп, Джакопо Бартолоци и четвъртият мъж, чиято глава почиваше на десния крак на Бартолоци.

— О, Господи! — промълви Матлок, невярващ на очите си.

На Джон Холдън му стана зле. Шарп заговори тихо, бързо и уморено:

— По-добре си вървете. И вие, и английският ви приятел трябва незабавно да си тръгнете.

— Ще се наложи да извикате полиция — рече объркано Матлок.

— Отвън има едно момче. Още е живо. — Холдън леко заекваше.

Шарп ги погледна, без да изпуска пистолета. В очите му проблесна подозрение.

— Жиците сто на сто са прерязани. До най-близките къщи има поне един километър. Аз ще се погрижа за всичко. По-добре си вървете.

— Мислите ли? — попита Холдън и погледна Матлок.

— Слушай, англичанино — изрече Шарп. — Пет пари не давам какво ще правите и двамата. И без това имам за какво да мисля и какво да решавам… Махайте се оттук за ваше добро. Колкото по-малко усложнения, толкова по-малко рискове. Така ли е?

— Така е — рече Матлок.

— В случай че ви спрат — тръгнали сте си преди половин час. За вас знам само, че сте приятели на Бартолоци.

— Добре.

Шарп се извърна от убитите мъже. Матлок за миг имаше чувството, че адвокатът от Уиндзор Шоулс ще се разплаче. Но той само въздъхна дълбоко и отново заговори:

— Аз съм опитен юрист, мистър Матлок. Може да потрябвам. Кажете им го.

— Добре.

— Кажете им, че имам нужда от закрила, че заслужавам закрила. Кажете им това.

— Разбира се.

— А сега се махайте!

И той с отвращение захвърли пистолета си на пода. След това изкрещя и очите му се изпълниха със сълзи: — Махайте се, за Бога!

Двайсет и втора глава

Матлок и Холдън се разделиха почти веднага. Преподавателят по английска литература остави математика пред дома му и потегли на юг към Феърфийлд. Реши да отседне в крайпътен мотел достатъчно далече от Уиндзър Шоулс, за да се поуспокои, и все пак достатъчно близо до Хартфорд, за да успее да бъде при Блакстоун в два часа следобед.

Беше твърде изтощен, твърде изплашен, за да мисли. Откри третокласен мотел на запад от Стратфорд и изненада нощния администратор с това, че е сам.

Докато се регистрираше, мърмореше под нос, че от тези ревниви жени мира няма и с помощта на десетдоларова банкнота успя да убеди администратора да впише, че е пристигнал в два часа през нощта сам. В седем вече беше в леглото с поръчка да го събудят в дванайсет и половина. Ако поспя пет часа, мислеше той, може би на свежа глава ще проумея какво става.

Спа пет часа и двайсет минути, но нищо не се беше променило. Много малко неща му се изясниха. А кръвопролитието в Уиндзор Шоулс му изглеждаше по-странно отвсякога. Дали той беше определен за жертва? Или напротив — може би убийците бяха чакали отвън, докато той излезе, за да извършат саморазправата?

Грешка или предупреждение?

Към един и петнайсет беше на Мерит Паркуей. В един и половина влезе в Бърлин Търнпайк и пое по пътя към Хартфорд. В два без пет беше в кабинета на Блакстоун.