Документът на Матлок

Шарп ги придружи до почти пустия паркинг. Страноприемницата „Уиндзърска долина“ нямаше много посетители.

— Не поощряваме преспиването — поясни Шарп. — Известни сме най-вече като добър ресторант.

— Ясно — каза Матлок.

— Господа — започна Шарп колебливо. — Искам да се обърна към вас с молба, която може да се изтълкува като неучтива.

— Кажете.

— Мога ли да поговоря с вас, мистър Матлок? Насаме. — О, не се притеснявайте — рече Холдън. — Напълно ви разбирам. Ще се поразходя.

— Вашият приятел е прекрасен човек — отбеляза Шарп.

— Така е. Какво има, Сами?

— Няколко разяснения, както казват в съда.

— А именно?

— Аз съм предпазлив човек, но съм и много любопитен. Както се убедихте, организацията ми е прекрасна.

— Да, видях.

— Вече се разширяваме, бавно и постепенно, но все пак се разрастваме.

— Ще го имам предвид.

— Опитен юрист съм и не допускам грешки, с което се гордея.

— Накъде биете?

— Мина ми през ума, а ако трябва да бъда честен с вас, същото е хрумнало и на съдружника ми Роко Айело, че може би сте изпратени на наша територия да ни понаблюдавате.

— И защо мислите така?

— Защо ли?… Играчи като вас не падат от небето. Имате влиятелни приятели в Сан Хуан. Познавате заведенията ни като петте си пръста. Имате богат и много мил приятел от Лондон… Но най-важното, и аз мисля, че го знаете — споменахте за онази работа в Карлайл. Да бъдем откровени. Това не е случайно, нали?

— Така ли?

— Вече ви казах, че съм предпазлив човек. Разбирам правилата и не задавам въпроси, които не ми се полагат, нито пък говоря неща, които нямам право да знам… Все пак искам генералите да разберат, че в организацията си имат няколко интелигенти, дори честолюбиви лейтенанти. Всеки ще ви го каже. Не ламтя за лъвския пай.

— Искате да дам добър отзив за вас?

— Нещо такова. Аз съм ценен човек. Уважаван адвокат съм. Съдружникът ми е преуспяващ застрахователен агент. Винаги печелим и мястото ни е тук.

— А Айело? Изглеждате в добри отношения.

— Роко е добро момче. Може би не е от най-интелигентните, но на него може да се разчита. Освен това е мил човек. Все пак не можем да го поставим на една нога с нас.

— А Бартолоци?

— Нищо не мога да кажа за Бартолоци. Ще трябва сам да си съставите мнение за него.

— Като не казвате нищо, казвате много, нали?

— По мое мнение прекалено много говори. Но може би характерът му е такъв. Дразни ме. Все пак не е Роко.

Матлок наблюдаваше Шарп в предутринната светлина и започна да разбира какво се е случило. Беше логично: самият той го бе планирал, но сега, когато се случи, имаше чувството, че е страничен наблюдател. Гледаше се отстрани, виждаше другите като движещи се марионетки.

Беше влязъл в света на Нимрод като чужденец, може би дори като подозрителен чужденец, невнушаващ доверие.

И внезапно това недоверие бе породило уважение към него.

Заподозреният е почитан за своята неискреност, защото се предполага, че тя извира от висш източник. Сега той беше пратеник на висшите сфери. От него се бояха.

Как го беше нарекъл Грийнбърг? „Светът на сенките.“ Невидими армии разполагат войските си в мрака, непрекъснато нащрек да не срещнат неприятелски разузнавачи.

Тънката нишка, по която трябваше да се движи, беше съвсем несигурна. Но тя бе негова.

— Вие сте способен човек, Шарп. И дяволски умен… Какво знаете за Карлайл?

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Лъжете, а това не е умно.

— Не лъжа. Нищо не знам. Само слухове. Да знаеш и да си чувал, са две различни неща.

— Какви слухове? Говорете, за ваше добро е.

— Просто слухове. Може би ще има събиране на клана. Среща на високопоставени лица. И някои хора трябва да постигнат съгласие.

— За Нимрод ли говорите?

Сами Шарп притвори очи и каза:

— Заговорихте на език, който не искам да слушам.

— Тогава нищо не сте чули.

— Изтрито е от протокола, уверявам ви.

— Добре. Действувате правилно. Но когато се върнете, не споменавайте нищо за слуховете, които сте чули. Така би постъпил само един глупав лейтенант.

— Не само глупав, но и безумен.

— Защо тогава им казахте да останат? Вече е късно.

— Честно казано, исках само да разбера какво мислят за вас и за вашия приятел, англичанина. Но щом споменахте едно име, обсъждане няма да има. Както казах, знам правилата.

— Добре. Вярвам ви. Далече ще стигнете… А сега по-добре се върнете. И още нещо. Искам… искаме да се обадите на Стоктън в „Кармаунт“ и на Кантър във „Ветроходство и ски“. Ще им кажете, че съм ваш личен приятел и имам намерение да се отбия при тях. Нищо друго. Не е необходимо да се плашат. Това е важно, Сами. Нищо друго.

— С удоволствие ще им се обадя. А вие няма да забравите да предадете поздравите ми на другите, нали?

— Няма. Вие сте способен човек.

— Правя каквото мога.

В този миг предутринната тишина беше нарушена от пет силни взрива. Звън от счупени стъкла, тропот на бягащи, писъци, шум от преобърнати мебели. Матлок се хвърли на земята.

— Джон! Джон!

— Тук съм! До колата! Добре ли си?

— Да. Не мърдай оттам!