Документът на Матлок

Матлок се изправи и тръгна бавно към големия прозорец. Беше ясна слънчева сутрин, в Кънектикът се беше задържало хубаво време. Докато гледаше навън, Матлок си спомни как гледаше през един друг прозорец преди пет дни, когато за пръв път видя Джеймс Грийнбърг. Тогава беше взел решение, сега — също.

— Снощи ми каза, че няма да позволиш да ме отстранят от играта. Дано не си се отметнал. Няма да летя утре за Сейнт Томас.

— Няма да те арестуват. Обещах ти.

— А можеш ли да го предотвратиш? Каза ми също така, че ще те сменят.

— Мога да го предотвратя… Мога да възразя ио морални съображения — това е тайнствена фраза, която в превод означава, че мога да поставя хората в неудобно положение. Все пак искам да те предупредя. Ако създаваш усложнения, ще бъдеш задържан заради твоята собствена безопасност.

— Да, но ако ме открият.

— Това условие не ми харесва.

— Тогава забрави, че си го чул. Къде са ми дрехите?

Отиде до еднокрилия гардероб и го отвори. Панталонът, сакото и ризата му висяха на закачалки, обувките му бяха долу, а върху тях грижливо бяха сгънати чорапите. В единственото чекмедже лежаха долните му гащи и болнична четка за зъби.

— Хайде, моля те, уреди да ме изпишат и да ми върнат портфейла, парите и часовника.

— Какво искаш да кажеш с това, „ако ме открият“? Какво смяташ да правиш? — попита Грийнбърг, без да помръдне от мястото си.

— Нищо страшно. Просто ще продължа да правя… как го казваха твоите работодатели? — ограничено разследване. Лоринг спомена, че някъде трябва да съществува втората половина на онзи документ. Аз ще я намеря.

— Най-напред ме изслушай! Не отричам, че имаш основания…

— Ах, значи не отричаш? — Матлок се извърна рязко към федералния агент. Гласът му бе сдържан, но зъл. — Това не е достатъчно. Съгласяваш се неохотно! Аз имам големи основания! Те включват малкия ми брат, умрял в платноходката, кучия син Дюнойс, или както му е името, Лукас Херън и лежащото оттатък момиче. Предполагам, че вие двамата с лекаря знаете всичко, което й се е случило снощи, а аз мога само да гадая! Затова не ми говори за основания.

— По принцип сме съгласни. Просто не искам основанията да те изпратят при твоя брат. Това е работа за професионалист. Не е за дилетант! И ако изобщо продължаваш да работиш, настоявам да е съвместно с човека, който ще дойде на мое място. Това е много важно. Искам да ми обещаеш.

Матлок свали горнището на пижамата и се усмихна смутено.

— Обещавам. Всъщност не се виждам като вълк единак. Знаеш ли кой ще дойде на твое място?

— Не още. Вероятно някой от Вашингтон. Няма да рискуват с местен човек. Работата е там, че не знаят кой е подкупен. Но агентът ще ти се обади. Аз сам ще го въведа в работата. Никой друг не може. Най-добре да се разберем за парола. Предложи ти нещо.

— Кажи му да използува твоята поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.

— Май ти хареса, а?

— Не става дума за това. Просто е вярна.

— И при това много на място. Разбирам мисълта ти.

— Да, много е уместна.

— Джим, преди да си замина следобед, ще ти оставя един телефонен номер. Той е на родителите ми в Бронкс22. Те няма да знаят къде съм, но аз ще им се обаждам всеки ден. Позвъни, ако се наложи.

— Добре, благодаря.

— Искам да ми обещаеш.

— Обещавам. — Матлок се засмя кратко, с признателност.

— Разбира се, при създалата се обстановка току-виж съм се обадил самият аз.

— Да не се връщаш към частната практика? — Вероятността е по-голяма, отколкото допускаш.

Петнайсета глава

Между двете лекции Матлок прескочи с колата до малката борсова кантора на Карлайл, откъдето излезе с чек за седем хиляди триста и дванайсет долара. Това бяха всичките му инвестиции на борсата, предимно от авторски хонорари. Борсовият посредник се постара да го разубеди — не бил моментът да продава, особено при сегашните цени, Но Матлок беше взел решението. Касиерът неохотно издаде чека.

Оттам отиде в банката и прехвърли всичките сй спестявания на текуща сметка. Добави към тях седем хиляди триста и дванайсет долара и се загледа в общата сума, с която разполагаше.

Възлизаше на единайсет хиляди петстотин и един долара и седемдесет и два цента.

Погледа няколко минути цифрата със смесени чувства. От една страна, тя доказваше неговата платежоспособност, но, от друга, беше малко страшно, че след трийсет и три години живот можеше тъй точно да определи колко „струва“. Нямаше ни къща, ни земя, нито тайни капиталовложения. Само кола, някои не много скъпи вещи и публикации от толкова специализирано естество, че финансово не представляваха почти никаква ценност.

И все пак сумата не беше незначителна, макар и да не бе достатъчна. Знаеше го. Затова възнамеряваше да замине днес за Скарсдейл, щата Ню Йорк.

Срещата със Сийлфонт го разстрои и не знаеше доколко ще издържат разклатените му нерви. Вледеняващата ярост на президента на Карлайлския университет можеше да се сравни по сила само с дълбочината на душевните му страдания.