Дарвиния

— От няколко години. Намерила е бележките ти сред вещите на майка си.

— Каролайн… е мъртва?

— Боя се, че да. Лили е силна жена. Открила е, че баща й не е умрял в експедицията на Финч, че живее някъде и че й е оставил записките за тази странна история с призраци, убийци и разрушени градове… Неща, в които тя е готова да повярва. Започнала да задава въпроси. И тогава лошите я надушили.

— Заради въпросите?

— Да, защото ги е задавала съвсем открито. Тя е журналист, Гилфорд. Искала е да публикува записките ти. Заминала за Джеферсънвил, за да провери фактите.

Аби се прибра в къщата. Ник се измори да хвърля топката и я пусна на тревата. Седна в сянката на елхата и се загледа в Том и Гилфорд. Знаеше, че не бива да ги доближава, но го мъчеше любопитство. Разговор на възрастни, интересен и тайнствен.

— И са се опитали да я убият?

— Опитаха се — потвърди Том Комптън.

— Ти ли ги спря?

— По-скоро успях да я измъкна. А тя ме позна от твоите описания. Аз съм като Светия Граал — живо доказателство, че тази история не е измислица.

— И после я доведе тук?

— И без това следващата й спирка щеше да е Файетвил. Тя продължава да те търси.

Аби отнесе куфара до камиона, постави го отзад, погледна Гилфорд и тръгна към къщата. Вятърът рошеше косите й и прилепваше полата по бедрата й.

— Това не ми харесва — заяви Гилфорд. — Не искам да се забърква в тази история.

— По дяволите, Гилфорд, сега всички са забъркани. Не става въпрос само за теб, за мен и за още стотина нещастници, които си говорят с призраци. Въпросът днес е дали твоите деца или децата на твоите деца ще умират вечно, или, което е по-лошо, ще се превърнат в роби на тези проклети животни, напиращи откъм Стария свят.

Черен облак засенчи слънцето.

— Известно време ти беше вън от играта — продължи траперът. — Но тя си вървеше. Загиваха хора и от двете страни, въпреки че такива като нас не са лесни за трепане. Името ти е изплувало и не можеш да загърбиш този факт. Виждаш ли, те не се интересуват дали не желаеш да участваш в тази война, за тях е важно, че си потенциална опасност, име, което трябва да бъде зачеркнато от списъка. Не можеш да останеш във Файетвил.

Гилфорд неволно погледна надолу към пътя, сякаш очакваше от там да се покаже врагът. Но нямаше никого. Само прашни облаци, вдигани от вятъра.

— Имам ли някакъв избор? — попита той.

— Никакъв, Гилфорд. Това е най-неприятното. Останеш ли тук, ще изгубиш всичко. Ако се заселиш другаде, рано или късно ще се стигне до същото. Така че… засега ще чакаме.

— Ние?

— Ние, старите войници. Повечето се познаваме, пряко или чрез призраците. Истинската битка все още не е започнала. До нея остават още няколко години. Засега гледаме да страним от хората. Без постоянен адрес, без семейства, анонимна работа, най-добре някъде в пустошта или в големи градове, където не те виждат, а ти се озърташ непрестанно за лошите… и чакаш.

— Какво чакаш?

— Големия бой. Възкресението на демоните. Чакаме да ни призоват.

— И колко остава?

— Кой знае? Десет, двайсет, трийсет години…

— Това е нечовешко.

— Това е суровата истина. Ние сме нечовешки.

29

Той изкатери стълбите на хотел „Оро Делта“ заедно с Том Комптън и влезе във фоайето. Беше висок мъж с обикновено, добродушно лице, приблизително на нейната възраст и Лили забрави всичко, което се бе готвила да му каже.

Вместо това осъзна, че се опитва да пробуди собствените си спомени за Гилфорд Лоу — нейните спомени, не оскъдните разкази на майка й. Но съумя да призове само бледи сенки. Силует, наведен над леглото й. Книгите за Оз, начинът, по който баща й произнасяше „Дороти“, на бавни срички.

Той очевидно я помнеше. Изправи се до масата, а траперът спря зад него. На лицето му се четеше объркване и може би — ако не бъркаше — съжаление.

— Ах, вие трябва да сте Гилфорд Лоу — възкликна тя като последна тъпачка.

— Ти си Лили — рече дрезгаво той.

— Вие двамата си поговорете — подхвърли Том. — Имам нужда да пийна нещо.

— И пази вратата — заръча му Лили.

В началото не тръгна съвсем гладко. Той, изглежда, искаше да узнае всичко и същевременно да й разкаже всичко, прекъсваше я, потъваше в спомени или замлъкваше. Събори чашата с кафе на пода, изруга, след това се изчерви и се извини за грубия език.

— Не съм дете — успокои го тя. — Не съм на пет. Мисля, че разбирам какво преживяваш. За мен също не е лесно, но можем да започнем отначало, нали? Като двама възрастни?

— Двама възрастни. Защо пък не? Само че…

— Какво?

Той разкърши рамене.

— Просто се радвам да те видя, Лили.

Тя прехапа устни и кимна.

„Наистина е трудно — помисли си. — Защото знам какъв е той. Седи до мен като обикновен човек, подръпва си нервно ръкава, тропа с пръсти по масата. Но е толкова обикновен, колкото е и Том Комптън — и двамата са били докоснати от нещо тъй велико, че надхвърля всякакво въображение.“

Нейният получовешки баща.