Дарвиния

„Шишета с бензин?“ — зачуди се Гилфорд.

„Бензин?!“

Той улови Макелрой за раменете.

— Искаш да кажеш, че някой ни е подпалил нарочно?

— Главата си залагам, че не беше случайно.

Гилфорд погледна назад към камиона.

Където седеше синът му.

Три случки, които не изглеждаха случайни.

Палежът.

Вестоносецът.

Непознатият, с когото бе разговаряла Аби тази сутрин.

— Шефът на пожарната те вика — рече Макелрой. — Мисля, че шерифът също иска да размени няколко думи с теб.

— Кажи им да ми се обадят у дома.

Вече тичаше към камиона.

— Мамка му! — изруга Ник в купето.

Гилфорд го изгледа смръщено.

— Мери си думите, синко!

— Ти пръв го каза.

— Кога?

— Преди около пет минути и после пак. Защо не намалиш малко?

Той отпусна педала. Ник въздъхна облекчено. Зад прашните прозорци на форда се нижеха кафеникави хълмове.

— Мамка му! — изрече неволно Гилфорд.

С Аби всичко беше наред, освен че видимо се разтревожи, когато обърканият Гилфорд нахлу вкъщи. Шерифът и шефът на полицията вече бяха звънили.

— Ще почакат до утре — рече й той. — Заключвам вратата и си лягаме.

— Ще можеш ли да спиш?

— Вероятно не. Във всеки случай няма да е веднага. Но първо ще сложа Ник да си ляга.

След като се погрижиха за Ник, те се върнаха в кухничката и Аби направи кафе. В този късен час кафето означаваше само едно — семейна криза. Тази вечер намръщеното му лице напомняше за изражението на Ник.

Напоследък Аби показваше видими следи за благородно остаряване. Беше набита, но не дебела. Всъщност, ако се изключеха сивкавите кичури, можеше да мине за по-млада жена. Тя изгледа Гилфорд мълчаливо, очевидно обмисляйки откъде да започне разговора.

— Знаеш ли, най-добре ми кажи всичко — помоли накрая.

— Кое всичко, Аби?

— За миналия месец, когато беше нервен като котка. Почти не докосваше вечерята. И сега това — тя направи пауза. — Шефът на пожарната ми каза, че не е инцидент.

Той се поколеба.

— Тим Макелрой е видял няколко бутилки да влитат през прозореца. Запалителни бомби.

— Ясно. — Тя скръсти ръце. — Но защо, Гилфорд?

— Не зная.

— Това ли те мъчеше?

Той не отговори.

— Заради нещо, случило се преди да се запознаем?

— Съмнявам се.

— Защото ти не обичаш да говориш за онова време. Нямам нищо против — не е нужно да зная всичко за теб. Но сега сме в опасност, Ник е в опасност…

— Аби, честно ти казвам, не зная. Истината е, че съм разтревожен. Някой е запалил студиото и може да е случайна проява на враждебност или да ми имат зъб. Единственото, което мога да направя, е да залостя вратите, а на сутринта да поговоря с шерифа Карлисли. Знаеш, че няма да допусна да се случи нещо лошо на Ник.

Тя отново го изгледа продължително.

— В такъв случай ще вървя да си лягам.

— Поспи, ако можеш — рече й Гилфорд. — Аз ще поседя още малко тук.

Тя кимна.

Палежът.

Непознатият на вратата.

Вестоносецът.

„Когато оставиш нещо в миналото — мислеше си Гилфорд, — а после минат десет, петнайсет, двайсет и пет години, започваш да смяташ, че си поставил чертата.“

Сега вече си спомняше съвсем ясно всичко, с ярките цветове на кошмарен сън — студената зима в чуждия град, агонията в Лондон, загубата на Каролайн и Лили. Божичко, това е било преди четвърт век — какъв смисъл за когото и да било да го убива сега?

Ако това, което му каза вестоносецът, е истина…

Но той отдавна смяташе, че е било само сън, изкривен спомен, халюцинация…

И все пак, ако е истина, тези двайсет и пет години са само миг. Боговете имат дълга памет.

Гилфорд отиде при прозореца. Заливът тънеше в мрак, само на няколко кораба мъждукаха светилници. Сухият вятър размърда окачените от Аби пердета. Звезди потрепваха в небето.

Време е да помисли открито за всичко това. Без да се опитва да забрави. Не и когато семейството му е изложено на риск.

Защото най-важният въпрос сега бе — може ли да предотврати назряващото?

Не.

Да предположи какво ще се случи?

Може би. Често се бе питал дали някой ден няма да се разкрие всичко. За останалия свят експедицията на Финч просто беше изчезнала в дивите гори между Бодензее и Алпите. И светът се справяше отлично и без нея.

Но ако настъпи промяна?

„Аби и Никълъс — помисли си той. — Точно те не бива да пострадат.“

Каквото и да искат боговете.

Той си легна в леглото при Аби няколко часа преди изгрев-слънце. Сънят не идваше и Гилфорд остана да лежи със затворени очи. Близостта й, меката музика на дишането й му действаха успокояващо.

Събуди се от слънчевите лъчи, проникващи през източния прозорец, и допира на ръката на Аби върху рамото му.

Той се надигна.

— Онзи дойде пак — рече тя. — Непознатият.

28

Гилфорд си припомни начина, по който континентът се бе променял през последната четвърт от века.

Нови пристанища, селища, морски бази. Пътища и влакови линии към вътрешността. Мини и рафинерии. Летища.

Нова управленска система, новоизбрани губернатори, радиопредаватели. Заселване на руските степи, от тази страна на вулканичната зона, разделяща Дарвиния от старата Азия. Погранични стълкновения с арабите и турците. Бомбардировката на Ерусалим, новата война с Япония, бунтовете на север.