Дарвиния

И толкова много незаселена земя. Безкрайни горски простори и равнини, в които човек лесно може да се изгуби без следа.

Аби бе настанила непознатия на един стол в кухнята. В момента опитваше от палачинките й. Използваше ножа и вилицата с непохватността на петгодишно момче. Върху гъстата му брада имаше няколко капки сладко.

При вида му Гилфорд се изпълни със смесени чувства: почуда, облекчение, съживен страх.

Траперът метна в устата си и последната хапка и едва тогава вдигна глава.

— Гилфорд — рече лаконично той. — Отдавна не сме се виждали.

— От доста време, Том.

— Може ли да запаля?

Нова лула. И кесия с тютюн от речна тръстика.

— Да излезем навън — отвърна Гилфорд.

Аби го докосна по ръката.

— Шерифът и шефът на пожарната искаха да разговарят с теб. Трябва да се свържем и със застрахователното дружество.

— Всичко е наред, Аби. Том е стар приятел. Тези неща ще почакат. Каквото изгоряло — изгоряло. Няма закъде да бързаме.

— Сигурно си прав — измънка тя.

— Не позволявай на Ник да излиза днес.

— Много благодаря за закуската, госпожа Лоу — рече Том Комптън. — Беше много вкусно.

Траперът не се беше променил през изминалите двайсет и пет години. Брадата му беше подстригана, не чорлава, както през онази ужасна зима, и изглеждаше понапълнял — но никакви съществени промени. Обветрено лице, без признаци за застаряване.

— Изглеждаш добре, Том.

— И двамата сме здрави като коне по причини, които сам знаеш. Какво казваш на семейството си, Гилфорд? Или ги лъжеш за възрастта си? За мен никога не е било проблем — не се задържам дълго на едно и също място.

Бяха седнали на люлеещите се столове на верандата. Откъм залива полъхваше свеж сутрешен ветрец и носеше уханието на цъфнали дръвчета. Том напълни лулата, но не я запали.

— Не разбирам за какво говориш — рече Гилфорд.

— Напротив, разбираш добре. Освен това си даваш сметка, че нямаше да съм тук, ако не беше нещо важно. Така че да не преливаме от пусто в празно, съгласен?

— Измина четвърт век, Том.

— Не че не те разбирам. На мен ми трябваха десетина години, преди да се предам и да кажа, добре де, този свят е съвсем шантав и очевидно съм бил нает да го оправя. Не е никак лесно да повярваш в нещо такова. Защото ако е истина, звучи направо страшно, а ако не е, трябва да ни приберат на топло.

— Нас?

Траперът запали клечка и я доближи до лулата.

— Има стотици като мен и теб. Изненадан съм, че не го знаеш.

Гилфорд мълчеше, зареял поглед в утринната светлина. Не беше успял да поспи. Болеше го цялото тяло, очите му смъдяха. Само преди дванайсет часа бе гледал как догаря студиото му във Файетвил. Как единственият му източник за прехрана се превръща в пепел.

— Не бих искал да проявявам негостоприемство — рече той, — но ме чакат доста важни дела.

— Трябва да престанеш вече. — Траперът говореше със сериозен и мрачен тон. — За Бога, Гилфорд, погледни се, живееш сякаш си простосмъртен, оженил си се, дори имаш дете. Не че те виня за това, аз също го искам. Но ние сме такива, каквито сме. Вие със Съливан все се хвалехте колко сте непредубедени, не като стария Финч, който прекрояваше историята според представите си. Но виж се само — Гилфорд Лоу, уважаван гражданин, въпреки всички улики в противоположна посока.

— Чакай, Том…

— Няма какво да чакам. Студиото ти изгоря. Имаш врагове. Хората в тази къща са изложени на опасност. И всичко заради теб. За теб, Гилфорд. По-добре приеми суровата истина, отколкото да имаш мъртва жена и дете.

— Май не трябваше да идваш тук.

— Е, прощавай нахалството ми тогава. — Той поклати глава. — Между другото, Лили е в града. Отседнала е в хотел „Оро Делта“. Иска да те види.

На Гилфорд му се стори, че сърцето му ще спре.

— Лиди?

— Дъщеря ти. Ако помниш толкова назад.

Аби не знаеше какво е казал брадатият непознат на мъжа й, но забеляза изписания на лицето му шок, когато влезе в кухнята.

— Аби — рече той. — Мисля, че двамата с Ник трябва да си съберете багажа и да идете за една седмица при братовчед ти в Палеполис.

Тя стана, приближи се и се притисна към него.

— Защо?

— За по-сигурно. Докато уредя нещата тук.

„Когато живееш толкова години с един мъж — помисли си Аби, — неусетно се учиш да четеш между редовете.“ Гилфорд бе изплашен, силно изплашен.

Страхът бе заразен, но тя го овладя, за да не забележи Ник.

Чувстваше се като актриса в полузабравена пиеса, която се мъчи да си припомни репликите. Знаеше, че е очаквала нещо подобно да се случи от години, някакъв прелом, криза в съвместното им съществуване. Защото Гилфорд не беше обикновен човек.

Не само заради младежкия му изглед, макар че това бе най-очевидното — потресаващо очевидно — през последните няколко години. Не и заради миналото, което рядко обсъждаше и пазеше ревниво. Всъщност, по-скоро заради него. Гилфорд не бе като другите мъже, знаеше си го и това не му се нравеше.