Дарвиния

Обади се по телефона, за да провери дали Аби и Ник са пристигнали без произшествия в къщата на Антонио в покрайнините на Палеполис. Тони вдигна слушалката. Имаше лозя на хълма и притежаваше масивна тухлена къща с предостатъчно място за Аби и Ник, въпреки че неговите две деца върлуваха из нея по цял ден.

— Гилфорд! — позна го Тони. — Какво е станало този път?

— Този път?

— Две обаждания за петнайсет минути. Чувствам се като телефонистка. Мисля, че трябва да ми обясниш. Нищо не можах да измъкна от Аби.

— Тони, не съм се обаждал по-рано.

— Не си ли? Не зная с кого съм говорил, но имаше твоя глас и се представи с твоето име. Да не си пил, Гилфорд? Не че бих те винил за това. Ако сте се поскарали с Аби, имаш нужда от разтуха…

— Аби там ли е?

— Върнаха се във вашата къща. Нали така им заръча? Гилфорд?

Той затвори телефона.

30

Нощта бе тъмна, селските пътища — неосветени. Светлините на камиона озаряваха житни поля и каменни стени. „Те са някъде там, в мрака — мислеше си Гилфорд. — Врагове без лица, сенки от необяснимото минало или от невъзможното бъдеще.“

Том бе настоял да дойде с него, също и Лили, въпреки възраженията на Гилфорд.

— Тя няма да е в по-голяма безопасност в града — изтъкна траперът. — Сега ние сме най-добрата й защита.

А Лили добави:

— Аз съм селско момиче. Мога да стрелям с пушка, ако опре до това.

Гилфорд изви рязко волана и задните гуми изсвириха. Той стисна по-силно кормилото. За щастие нямаше почти никакво движение.

— Колко са срещу нас?

— Поне двама. Вероятно повече. Този, който е хвърлил бомби в твоето студио, не е местен, иначе щеше да измисли нещо по-добро. Но те се учат бързо.

— Човекът, който се е обадил на Тони, е имал моя глас.

— Да, те умеят такива работи.

— Значи са… как се казва — обладани от демони?

— Нещо такова.

— И неуязвими?

— О, можеш да ги убиеш — възрази Том. — Но трябва здравата да се потрудиш.

— Защо преследват Аби и Ник?

— Не ги преследват. Ако се интересуваха от тях, щяха да идат в къщата на братовчед ти и да направят там истинска касапница. Аби и Ник са стръв. Предимство за лошите, възможност да мислят един ход напред.

Гилфорд опря крак в педала. Моторът на форда изрева, задните колела хвърлиха прах в тъмнината.

— В чантата си имам няколко пистолета — съобщи Том. — Ще ги извадя. Гилфорд, как си с оръжията?

— Ловна пушка. Не, две — държа един стар ремингтън на тавана.

— Муниции?

— Достатъчно. Наближаваме, Лили. Наведи си главата.

Тя взе един пистолет от Том.

— Ако се наведа, няма да мога да се прицеля точно — възрази със спокоен глас.

Колата на Тони беше паркирана пред къщата. Разбира се, Аби я бе заела. Кога ли бяха пристигнали? Не отдавна, като се има предвид разстоянието до Палеполис. Четирийсет минути, час?

Но къщата тънеше в мрак.

— Спри двигателя — нареди Том. — И изгаси светлините.

Гилфорд кимна и завъртя обратно ключа. Фордът замлъкна, настъпи тишина, чуваше се само хрущенето на чакъла под гумите.

Предната врата се отвори — на прага стоеше Аби със свещ в ръка.

Гилфорд скочи от кабината и я изтика вътре в къщата. Лили и траперът ги последваха.

— Нямаме ток — оплака се Аби. — Нито телефон. Какво става? Защо сме тук?

— Аби, не съм ти се обаждал. Това е някакъв номер.

— Но аз разговарях с теб!

— Не — отвърна той. — Не съм бил аз.

Аби притисна устата си с ръка. Ник лежеше на диванчето и се озърташе сънено.

— Дръпнете пердетата — посъветва ги Том. — Всички врати и прозорци да са заключени.

— Гилфорд?… — Аби го гледаше с изцъклени очи.

— Май загазихме, Аби.

— О, не… гласът бе съвсем като твоя… беше твоят глас…

— Всичко ще се изясни. Само трябва да се притаим за известно време. Ник, не ставай.

Никълъс кимна със сериозно изражение.

— Гилфорд, вземи си пушката — обади се траперът. — Госпожо Лоу, имате ли още свещи?

— В кухнята — отвърна замаяно тя.

— Хубаво. Лили, отвори чантата.

Гилфорд мярна вътре патрони, бинокъл, ловен нож в кожен калъф.

— Не може ли просто… да отпътуваме? — попита Аби.

— Госпожо Лоу, не мисля, че те ще ни пуснат да си вървим. Но ние сме повече, отколкото те очакват, и сме въоръжени. Така че шансовете не са съвсем лоши. Ще почакаме до сутринта и тогава ще опитаме да се измъкнем.

Аби го гледаше с изплашено изражение.

— О, божичко! — въздъхна тя.

— Не сте виновна за това.

„Аз съм виновен“ — помисли си Гилфорд.

Аби потърси утеха в грижите за Ник. Двамата с Гилфорд издърпаха дивана към задната част на стаята.

— Все едно съм в крепост — подсмихна се Никълъс.

Тя задиша през стиснати зъби, докато отброяваше миговете до сутринта. „Отвън има хора, които искат да ни сторят нещо лошо. Те са прекъснали тока и телефона. Не можем да избягаме, не можем да повикаме помощ, не можем да се бием с тях…“

Гилфорд стоеше до нея заедно с младата жена, която бе довел Том Комптън. Макар да говореше малко за миналото си, Аби знаеше, че има дъщеря от предишен брак, която бе оставил в Лондон преди двайсет и пет години. Аби я позна още преди Гилфорд да каже: „Това е Лили“. Беше очевидно. Имаше неговите очи, сини като зимна утрин, и се мръщеше по същия начин.