Дарвиния

Робърт Чарлз Уилсън Дарвиния

На П. Х. Д. и Т. Н. Х., заради търпението и добрите съвети, на Шоуна, задето повярва в работата ми, и на всички неупоменати помощници (вие знаете кои сте)

Пролог

Март 1912

Гилфорд Лоу стана на четиринайсет в нощта, когато светът се промени.

Това беше повратната точка в човешката история, нощта, разделила последвалото от онова, което беше преди, но преди да се превърне в граница, тя беше само нощта след неговия рожден ден. Мартенска събота, студена, под безоблачно небе, дълбоко като зимно езеро. Той прекара следобеда да тича след обръча заедно с по-големия си брат, изморени, двамата изпускаха огромни облаци от пара в хапещия въздух.

За вечеря майка му поднесе свинско с боб, любимото ядене на Гилфорд. Тенджерата бе стояла целия следобед във фурната, изпълвайки кухнята с примамливия аромат на джинджифил и меласа. Имаше и подарък за рождения ден: подвързано с кожа блокче за рисуване и нов пуловер, тъмносин, съвсем като за възрастен.

Гилфорд беше роден през 1898-а — почти в зората на новия век. Той беше най-малкият от тримата. Повече от брат си, повече от сестра си, Гилфорд принадлежеше на онова, което родителите му все още наричаха „новият век“. За него не беше нов. Беше прекарал почти целия си досегашен живот в този век. Знаеше какво представлява електричеството. Дори разбираше от радио. Той беше човек от двайсети век, тайно презиращ прашното минало, газените лампи и нафталина. В редките случаи, когато в джобовете му се озоваваше някоя монета, Гилфорд си купуваше „Модерно електричество“ и го четеше, докато кориците се разпаднат.

Семейството им обитаваше солидна градска къща в Бостън. Баща му беше словослагател. Дядо му, който живееше на горния етаж до стълбата за тавана, беше участвал в Гражданската война, в състава на 13-и Масачузетски полк. Майката на Гилфорд готвеше, переше, разпределяше финансите и отглеждаше домати и фасул в миниатюрния заден двор. Брат му, по мнението на всички, един ден щеше да стане доктор или адвокат. Сестра му бе слабичка и мълчалива, обичаше да чете романите на Робърт Чамбърс, нещо, което баща му не одобряваше.

Беше време да си ляга, когато небето внезапно се озари в ярко сияние, но му позволиха да остане заради всеобщото весело настроение в къщата или може би защото сега вече беше по-голям. Гилфорд не разбра какво точно се случва, когато брат му извика всички при прозореца, а после изхвърчаха навън през кухненската врата, дори и дядо му, за да втренчат погледи в нощното небе. В началото си помисли, че цялата тази олелия е свързана по някакъв начин с неговия рожден ден. Макар да си даваше сметка, че това едва ли е възможно. Какво толкова има в един рожден ден? Пъстроцветни светлини озаряваха небосвода над къщата. Може би нещо гори, помисли си той. Нещо далече навътре в океана.

— Прилича на северно сияние — обяви майка му със сподавен и неуверен гласец.

И наистина беше като северно сияние, блещукаща завеса, която се поклаща бавно от лек ветрец и хвърля неуловими сенки върху боядисаната в бяло ограда и обрулената от зимата градина. Огромна стена от светлина, ту зелена като стъкло на шише, ту синя като морето на свечеряване, и съвършено беззвучна. Досущ като Халеевата комета, която бе преминала преди две години.

Майка му вероятно също си бе спомнила за кометата, защото повтори думите, които бе казала тогава: „Прилича на края на света…“

Защо ли го беше казала? Защо кършеше ръце и засенчваше очи? Гилфорд, тайно зарадван, не смяташе, че това е краят на света. Сърцето му туптеше като часовников механизъм, поддържайки известен само на него ритъм. Може би това беше началото на нещо? Не краят на един свят, а зараждането на друг. Като началото на ново столетие, помисли си той.

Гилфорд не се боеше от новите неща. Небето не го плашеше. Той вярваше в науката, която (според списанията) разкриваше загадките на природата и подкопаваше архаичното невежество на човечеството със своите търпеливи, но настойчиви въпроси. Гилфорд имаше известна представа какво е науката. Според него тя не беше нищо повече от любопитство… смекчено от смирение, дисциплинирано от търпение.

Науката беше съзерцание — особен вид наблюдение. Внимателно разглеждане на нещата, които не разбираш. Съзерцание на звездите, но без да се страхуваш от тях, без да ги боготвориш, а само задаваш въпроси, търсиш въпросите, които ще отключат вратата към нови въпроси и въпросите отвъд тях.

Гилфорд остана да седи невъзмутим на порутената задна стълба, докато другите се прибраха вътре, обсъждайки развълнувано случката. В първия момент се почувства щастлив, че е сам, загърнат в новия си топъл пуловер, докато парата от устата му се виеше нагоре към бездиханното сияние в небето.