Дарвиния

— Вероятно само ловци, които ни следват още от Рейнфелден — или по-скоро са последвали Еразъм, проучвайки неговата територия. Партизаните предпочитат да се навъртат по крайбрежието. По принцип не навлизат във вътрешността, освен ако не ловуват или не са тръгнали да изследват нови земи, което означава, че едва ли ще решават политически въпроси с оръжие.

— И все пак — заяви Съливан, — бях по-спокоен, когато знаех, че сме сами.

— Аз също — призна траперът.

Лагер на хълма край неназован поток. Местността става все по-планинска. Далечна заснежена алпийска верига. Отделни горички, предимно от дървета джамии и дребни храсти с жълтеникави плодове. (Не стават за ядене според Съливан.) Студен вятър прогонва хищните мухи или може би не им понася надморската височина.

Постскриптум: Привечер погледнах на север и струва ми се, си дадох сметка какво представлява Дарвиния — красив и меланхоличен гоблен от светлина и сенки под клонящото на запад слънце. Прилича ми на Монтана — същите открити и безлюдни простори, макар не толкова студени, забулени в зелено, богата и плодородна земя, но и малко странна.

Каролайн, мисля си за търпеливото ти очакване в Лондон, докато гледаш Лили и се съобразяваш с настроенията на Джеръд и Алис. Зная, че не одобряваше пътешествието ми на запад, а тогава все пак разполагаше с удобствата на Бостън. Искам да вярвам, че усилията ми си заслужават лишенията, които те накарах да понесеш, и че когато се върнем най-сетне у дома, работата ни ще бъде оценена подобаващо. Надявам се резултатът да е по-добър живот за мен и моите две любими дами.

Напоследък ме спохождат интересни сънища. Непрестанно сънувам, че нося военна униформа и че крача сам през обгърнато в пушеци, кално бойно поле. Всичко е толкова истинско! Като спомени, макар че, разбира се, никога не съм преживявал подобни неща и познанията ми за Гражданската война са само от книгите.

Може би полудявам? Доктор Съливан също се оплака от странни съновидения и дори Том Комптън призна неохотно, че напоследък не спи добре.

Но как да спя, когато ти не си до мен? А и дневната светлина прогонва съня. Денем единственото видение са планините, техните синьо-бели върхове на новия хоризонт.

Том Комптън беше на пост, когато призори партизаните нападнаха.

Седеше край загасващия огън заедно с Ед Бетс, закръглен мъж, чиято брадичка непрестанно клюмаше към гърдите. Бетс не знаеше как да прогонва сънливостта. Само Том го умееше. Траперът оставаше неизменно нащрек по време на нощните смени, опасявайки се от набези на крадци или скитници, особено когато преминаваха през въгледобивния район. Всичко е в ума, казваше той, когато го питаха как издържа без сън. Бетс не можеше да издържа.

Първите изстрели долетяха откъм гората, без никакво предупреждение. Светлината едва достигаше, за да оцвети небето на изток в индиговосиньо. Четири или пет пушки излаяха едновременно.

— Какво е това… — понечи да каже Бетс, сетне се свлече с дупка в шията, от която шуртеше кръв.

Траперът се претърколи на земята. Той стреля няколко пъти към покрайнините на гората, по-скоро да разбуди лагера, отколкото за да уцели някого. Врагът не се виждаше.

Мъхнатите змии нададоха изплашени крясъци и започнаха да измират, покосявани от втория залп куршуми.