Дарвиния

За тази цел ноосферите се събраха над еклиптиката на умиращата галактика, използвайки за гориво и енергия пламъците антиматерия, бликащи от отвора на централната сингулярност. Архивът, когато бъде завършен, щеше да съдържа всичко, което е била галактиката от Еклектичната епоха насам.

Ера след ера растеше архивът, материален обект с размерите на няколко звездни системи, впрегнат от вълните на собствената си маса чрез систематично изкривяване на локалния космос. Истинска машина, действаща при звездни температури, той излъчваше приглушена кехлибарена светлина в един прогресивно потъмняващ космос, но дори това бледо сияние щеше да бъде изгубено след няколко милиона години.

Архивът беше хронотелескоп с възможност за запис, той беше памет — дори книга, в известен смисъл. Пълната и цялостна книга на историята, попълвана и осъвременявана от темпоралните непоследователности, вградени в матрицата, запис на действията и мислите на всяко разумно същество още от зората на Еклектичната епоха. Той не подлежеше на промени, но бе абсолютно достъпен, открит и антиентропичен.

Това беше най-големият строеж, предприеман някога от галактическия разум. Той притискаше ноосферите до техния технологичен предел и нерядко ги принуждаваше да го надхвърлят. Строежът изискваше непрестанна работа от ноосферите и техните разумни ядра, от големите и малки Тюрингови конструктори, от виртуалните машини, вградени в изостатичните мрежи на самата реалност. Работа, която щеше да продължи няколко десетки милиона години.

Но в края на краищата архивът беше завършен — холистична библиотека на галактическата история и крепост срещу изпаряването на материята. Ноосферите го наобиколиха в радостен орбитален танц. Може би отвъд все още ненарушените граници на сингулярността от пепелта на старите вселени вече се раждаха нови. Тази възможност беше проучена, между този и останалите архиви бяха разменени невидими сигнали, идеи за изграждане на вселени, отправящи предизвикателство към всички разумни представители. Може би някой ден…

Но това бяха само мечти. За момента галактическият разум се задоволяваше с това, което бе в състояние да създаде.

Монофилни нишки от Хигсови изкривявания обгръщаха архива, осигурявайки хронологията на историческите събития. Разумни гнезда и субгнезда се впускаха ентусиазирано в изучаване на миналото — веднъж, два пъти, три пъти, докато архивът беше прочитан и препрочитан. Познанието се изпълни с нови детайли, стана самопознаваемо, разумните същества в ноосферите обсъждаха разликата между Знанието и Познанието.

Трагедията настъпи без предизвестие и обяснение около 10³ години след завършването на сложната конструкция.

Архивът, откриха ноосферите, е бил заразен и повреден незабелязано. Полуразумни общности — саморазвъждащи се и еволюиращи паразитни кодове, скрити в мрежата на Хигсовите сигнали, които преминават между галактиките, бяха присвоили структурните протоколи на архива. Имаше загуба на информация, малко по малко, но неумолимо.

Но което бе по-лошо, имаше промяна в информацията.

Архивът еволюираше в нова и изкривена форма. Полуразумни виртуални общности, реликви от война, опустошила една далечна галактика далече преди началото на Еклектичната епоха, използваха архива като платформа, за да запазят своите алгоритми в навечерието на настъпващата топлинна смърт. Те не само бяха пленили цялостната сложна структура, те я държаха за свой заложник.

Статични спомени, вградени в самата матрица на архива, се превръщаха в нови зародишни разумни същества — в нов живот, впримчен в капана на свръхструктура, която нито можеха да възприемат, нито да контролират. Този нов живот, макар и продукт от разпадането на архива, не можеше да бъде унищожен или изтрит. На теория архивът можеше да бъде изпразнен, почистен, пренаписан… но това би било равносилно на убийство с галактически мащаби.

Нещо повече, този нов живот трябваше да бъде съхранен и запомнен. Това бе целта, която Разумът си бе поставил от самото начало, за да се избави от смъртта. Новата и странна мнима история, протичаща във вътрешността на архива, не можеше просто да бъде изоставена.

Изплашени да не бъдат заразени, ноосферите напуснаха архива, Разумът обсъди положението със самия себе си, а през това време се изтърколиха хиляди години.

Решено бе, че архивът ще бъде поправен. Нашествениците трябва да бъдат прогонени. Ако не се предприеме нищо, тези нови зародиши на разум щяха да бъдат изгубени заедно със самия архив. Вирусните натрапници нямаше да се усмирят, докато в изстиващата вселена не остане само техният непреклонен и безмилостен код. Задача също толкова трудна, колкото и изграждането на самия архив, но далеч по-проблематична — защото почистването щеше да протече вътре в самия архив. Милиарди индивидуални разумни гнезда щяха да навлязат в архива, както физически, така и виртуално. И със сигурност срещу тях щеше да се изправи хитър и опасен противник.