Дарвиния

Присъстваше полусъзнателно на приглушените въпроси на Рандал, чийто емоционален заряд бе съвсем очевиден. Рандал, който цял живот се бе подчинявал на разума, искаше отчаяно да повярва, че разговаря с Луиза Елън, повалена от скоротечна пневмония преди по-малко от година, но не можеше да се отрече от навици и възгледи, с които бе израснал от малък. Ето защо той започна с въпроси, на които само тя би могла да отговори, търсейки доказателства и същевременно ужасен от мисълта, че може да не ги намери.

И Вейл, за пръв път, долови нечие друго присъствие, в добавка към това на неговия бог. То принадлежеше на измъчено, непълноценно същество — черупка от страдание, която може би наистина някога е била Луиза Елън Рандал.

Гласът й излизаше на пресекулки през свитото гърло на Вейл. Неговият бог модулираше тембъра.

Да, отвърна Вейл, тя си спомня онова лято в Мейн, много преди Чудото да споходи Европа, вилата край морето, когато заваля, но дори това й харесваше, както и дългите разходки по плажа, щом като дъждът спираше, огънят в камината същата нощ, колекцията й от мидени черупки, кърпеният юрган и мекото легло.

И така нататък.

И когато Рандал, с пламнало от възбуда лице, попита:

— Луиза, — ти си, нали? — Вейл отвърна:

— Да.

— Щастлива ли си? — поиска да узнае Рандал и Вейл отново отговори:

— Разбира се.

Тук гласът му леко потрепери, защото вътре в него Луиза Елън Рандал нададе болезнен вик на безмерно страдание и омраза към бога, който я бе похитил, който я бе довел тук, въпреки волята й от… от…

Но това също бе част от загадките.

Ала макар гласът да беше на Луиза, неговият бог нанесе последния удар тъкмо когато Вейл бе започнал да се възстановява. Той бе този, който изказа краткото пророчество или предупреждение — експедицията на Финч е обречена и Рандал трябва да се предпази от възможните политически последствия.

— Партизаните вече са стреляли по „Уестън“ — съобщи Вейл и Рандал го погледна стреснато.

Необяснимо и вярно предсказание. Още същата нощ телеграфните станции предадоха цялата история. На сутринта тя бе в заглавните страници на всички вестници във Вашингтон.

На Вейл обаче не му беше до овации. Богът най-сетне го бе оставил на спокойствие, насаме с агонията на изтерзаното му тяло. Той се наслаждаваше на покоя и забравата.

14

Езерото Констанце. Или Бодензее.

От географска гледна точка нищо повече от разширение на реката. Но забулено в утринната мъгла, можеше да бъде и равен, необятен океан, под сребристи колони от слънчеви лъчи, пронизващи облаците. Северният бряг, който едва се различаваше, беше скалист ръб, обрасъл с гора: дървета джамии и дъбо-борове, както и един непознат широколистен вид, на който Том Комптън не знаеше името. Ястребови пеперуди се стрелкаха над блестящата вода в гъсти ята.

— Преди повече от хиляда години — обясни Ейвъри Кек — на този бряг е имало римски лагер. — Кек, който беше заел мястото на Джилвани в „Проницателност“, се опитваше да надвика равномерното бучене на мотора. — През средните векове тук се е намирал един от най-могъщите градове в Европа. Ломбард, на търговския път между Германия и Италия. Но сега от него няма и помен. Само вода и скали.

Гилфорд се запита гласно какво ли е станало с изчезналите европейци. Дали просто са измрели? Или са се преместили на някоя огледална Земя, в която Европа е оцеляла, съвсем непокътната, докато останалият свят е претърпял зловещи и необясними промени?

Кек беше мършав четирийсетгодишен мъж с лице на гробар от малко градче. Той изгледа тъжно Гилфорд.

— Ако е така, тогава сега европейците разполагат със свои пущинаци, които да завладяват и заради които да се бият. Също като нас, Бог да им е на помощ.