Дарвиния

Най-сетне Еразъм пристигна със своето стадо и прие заплащане под формата на чек, който можеше да се осребри в банката в Джеферсънвил. Прекара една нощ в лагера и изрази съжалението си — но не и учудване — за смъртта на Джилвани.

Появата му бе засенчена от откритието на Ейвъри Кек. Двамата с Том Комптън бяха излезли на поредния лов за мъхнати змии — Кек, за да се запознае с местността, а траперът да прояви ловните си умения. Не че змиите бяха особено трудни за проследяване, както ни обясни Кек край огъня. Бяха отделили една от тях от стадото и след това Том я беше застрелял. Дотътрянето на трупа до лагера се бе оказало най-трудната част.

По-интересно бе това, което Кек бе открил в гнездо на насекоми.

Кек ни обясни, че животинките били десетокраки месоядни, далечни роднини на дървоядите, които Гилфорд бе видял край Лондон. Те копаеха тунели в крайречните мочурища, където почвата беше богата и влажна. Мъхната змия или друго едро същество, навлязло в територията им, бива нападнато от рояк отровни търтеи, които бързо го лишават от всякаква плът. Оглозганите кости се изтикват в края на колонията, оформяйки своеобразна костница.

— Колкото по-стара е колонията, толкова по-голяма е костницата — обясни им Кек. — По долното поречие на Рейн съм виждал гнездо, което сигурно беше над стотина метра в диаметър. Това, на което се натъкнахме с Том, по моя преценка беше със средни размери. Идеален кръг от снежнобели кости. Повечето принадлежаха на мъхнати змии, но… — Кек разви мушамения пакет, който бе донесъл в лагера. — Там намерихме това.

Беше продълговат череп с висока теменна кост и остри зъби. Сияеше като слонова кост на светлината на огъня.

— Дявол го взел! — възкликна Дигс и си спечели строг поглед от Престън Финч.

Гилфорд погледна Съливан, който кимна.

— Същият е като черепа, който видяхме в Лондон. — Той им разказа за Музея на чудовищата. — Интересно. Прилича ми на едър хищник, който вероятно преди време е бил широко разпространен.

— Преди време? — повтори с нескрито презрение Финч. — Искате да кажете през 1913-а? Или 1915-а?

Съливан не му обърна внимание.

— Господин Кек, какво е мнението ви за тази находка?

— Трудно ми е да предположа. Не ми изглежда като вкаменелост, нито е пострадала от времето, следователно трябва да е скорошна.

— Което означава, че може да се натъкнем на някое от тези чудовища — вметна Ед Бетс. — Дръжте пистолетите заредени.

Том Комптън призна, че никога не е виждал подобно същество въпреки огромния си опит — нито Еразъм.

— Макар че се случва хора да изчезват в пущинака.

— Прилича на мечка — отсъди Дигс. — На калифорнийска гризли, ако това е възрастен екземпляр. Не е изключено да я привличат хранителни отпадъци. Какво ще кажете, ако от тук насетне поставяме постове?

— Може да избягват хората — промърмори замислено Съливан. — Да ги е страх от нас.

— Може би — рече Том. — Но тази челюст е в състояние да строши надве човешки крак и да го откъсне от коляното. Ако ги плашим, сигурно е взаимно.

— Ще удвоим нощната охрана — заяви Финч.

Дори Едем си има своята змия, помисли си Гилфорд.

На следващата сутрин поеха през редуващите се една след друга поляни към далечните планини. Оказа се, че мъхнатите змии са ездитни животни — те нямаха нищо против човешкия си товар и дори се подчиняваха на командите, подавани чрез пригодените юзди, но телата им бяха твърде широки, за да могат да бъдат яхвани удобно (ако не се обръща внимание на мазната кожа и миризмата), и никой все още не бе измислил подходящо седло. Гилфорд предпочиташе да върви, дори след втория ден, когато краката започнаха да го болят.

Полегатите хълмове взеха да стават все по-стръмни. Сега вече трудно се намираше прясна вода, макар че змиите можеха да подушат ручеите и езерата от много мили. Планините на хоризонта, обект на постоянна и неуморна триангулация от страна на Кек, израстваха като непреодолима бариера — край на пътя, ако не открият проход през тях. „И ако е така, ще се върнем, ще отнесем с нас хербаризираните растения и изсушените животни, а хората ще кажат, че сме помогнали да бъде «покорен» континентът, макар че това е шега — ние сме само една миниатюрна карфица върху огромната му територия.“

Но все пак изпитваше гордост дори от това, което бяха постигнали до момента.

— Не сме изчукали континента — изказа се далеч по-грубовато Том Комптън, — но поне му вдигнахме полата.

Гилфорд крачеше в студения следобед редом с Комптън, Съливан и товарните животни. Небето беше забулено от ниски облаци, яркобели по края и мръсносиви в средата. Ботушите му оставяха отпечатъци в мочурливата почва. На западния склон на поредния хълм Кек се натъкна на още едно гнездо на насекоми, подредили наоколо неизменния пръстен от кости, който кой знае защо Гилфорд оприличи на градина на тролове.

Том Комптън подхвана нова тема.

— Последните две нощи зад нас имаше огньове — съобщи той. — На около пет-шест мили. Не зная какво означава това.

— Партизани? — предположи Съливан.