Дарвиния

На следващия ден се наложи да преодоляват каменисти бързеи — тежка задача в отсъствието на товарните животни. Изтеглиха лодките на брега и потърсиха подходящ маршрут — за щастие пред тях имаше камениста крайбрежна ивица и множество изсъхнали дънери от дървета флейти, които да използват за плазове. Но пренасянето на ръка изтощи всички, а и загубиха цял един ден — надвечер Гилфорд едва намери сили да се пъхне в противокомарната мрежа и да заспи.

На сутринта той помогна да натоварят отново „Проницателност“ и се настани на борда редом със Съливан, Джилвани и Том Комптън. „Проницателност“ бе последната лодка, която спуснаха на вода, и докато стигнат средата на реката, водещата лодка — „Арарат“ на Финч — вече се бе изгубила от погледа зад завоя. Реката тук беше плитка и течеше бързо и Гилфорд седна отпред, за да гледа за камъни, готов да промени посоката с гребло в случай на опасност.

Бяха набрали добра скорост срещу течението, когато моторът неочаквано се закашля и угасна.

Гилфорд се стресна от внезапно настъпилата тишина. Чуваше ясно бръмченето на „Камил“ на стотина метра пред тях, плискането на водата и тихите ругатни на Съливан, който вдигаше платненото заграждение, за да надзърне в машинното отделение.

Без двигател „Проницателност“ забави скорост, балансирайки между инерцията и речното течение. Клисурата около тях внезапно спря да се движи. Местеше се само водата. Цареше пълно мълчание.

После Том Комптън рече:

— Пуснете греблата, господин Джилвани. Трябва да обърнем и да се насочим към брега.

— Има съвсем малко вода в машинното — докладва Съливан. — Мисля, че ще мога да запаля мотора.

Гилфорд натисна леко с греблото, за да завърти лодката. Беше използвал мига на затишие, за да даде сигнал на „Камил“, и Кек му махна в отговор, потвърждавайки, че е разбрал, след което лодката им започна да завива. Но „Камил“ беше далече от тях. А сега брегът започна да се плъзга нагоре и да се отдалечава. Рейн бе поел контрола върху „Проницателност“.

Подминаха мястото, където се бяха спуснали на вода.

— Божичко! — изпъшка Джилвани и започна да гребе трескаво. Съливан, с пребледняло лице, заряза мотора и също се хвана за греблото.

— Старайте се да поддържате темпото! — извика им Том Комптън, но гласът му почти бе заглушен от боботенето на реката. — Когато се доближим, ще завържа лодката. Подай ми въжето от носа!

Гилфорд изведнъж си спомни за бързеите. Предполагаше, че всички в лодката мислят за тях. Вече се виждаха, пенеста линия на мястото, където реката се губеше от погледа. Брегът не изглеждаше по-близо.

— Гребете равномерно! — кресна им траперът. — По дяволите, Джилвани, пляскаш с това гребло като изплашена птица! Натисни повече!

Джилвани беше кротък човечец и се стресна, когато му викнаха. Той прехапа устни и натопи греблото във водата. Гилфорд работеше мълчаливо, напрягайки мускули до краен предел. Лицето му беше обляно в пот, устните — солени, когато ги облизваше. Вече не му беше студено. Над главите им прелетяха дарвиниански птици, наподобяващи антрацитночерни врабчета.

„Проницателност“ най-сетне се приближи към брега и отдолу взеха да се подават камъни. Изведнъж се чу остър, стържещ звук откъм кърмата.

— Изгубихме един скаг — викна задъхано Съливан. — Греби!

Следващият удар беше от винта, предположи Гилфорд, защото този път целият корпус се разтресе. Джилвани изпъшка, но не каза нищо. Тътенът на водата бе почти оглушителен.

Брегът тук бе малко по-висок и не особено гостоприемен. Том Комптън изруга, сграбчи с две ръце завързаното за носа въже, изправи се и скочи във водата. Приземи се с плясък върху хлъзгавото скалисто дъно, въжето се размотаваше зад него като разгневена змия, а Гилфорд се опитваше да удържи напора на течението. Траперът се надигна и усука чевръсто въжето около една щръкнала скала, преди „Проницателност“ да го е опънала. Въжето се изопна и запя като струна. Гилфорд запъна с крака дъното на лодката, тя се извърташе бързо. Съливан тупна в машинното. Джилвани, който единствен не се беше приготвил, се претърколи зад борда и изчезна.

Гилфорд хвърли едно въже към мястото, където Джилвани беше потънал, но от ентомолога нямаше и следа — зелената вода го беше погълнала, не се виждаше никаква диря, която да сочи накъде го влачи.

И тогава „Проницателност“ се удари в камъните, надигна се под свирепия натиск на Рейн и Гилфорд се вкопчи в ключалката на греблото с всичките сили, които му бяха останали.