На стената зад Кутапен висеше един кротък календарен Исус с пригладена миша коса, с червило и руж, с алено, украсено със стъклени камъчета сърце, което светеше през дрехите му. Долната четвъртина на календара (тази с датите) се издуваше като бухнала пола. Исус в минижуп. С дванайсет фусти за дванайсетте месеца. Нито един не беше откъснат.
Имаше и други неща от айеменемската къща, които или им бяха дадени, или някой от семейството беше спасил от кофата за смет. Богати неща в беден дом. Неработещ часовник, металическо кошче за ненужни хартии, украсено с нарисувани цветя, старите ботуши за езда на Папачи (кафяви, покрити със зелена плесен). Тенекиени кутии от бисквити с пищни рисунки на английски замъци и дами с рокли на волани и с коса на масури.
Един малък плакат (даден от Беба Кочама заради петно от влага върху него) висеше до Исус. Представляваше русо дете, което пише писмо, а по бузите му се стичат сълзи. Отдолу имаше текст: „Пиша ти, защото ми липсваш“. Момиченцето на плаката беше подстригано и може би неговите къдрици хвърчаха из задния двор на Велута.
Прозрачна пластмасова тръбичка излизаше изпод износения памучен чаршаф, метнат над Кутапен, и водеше до едно шише с жълта течност, огряно от слънчев лъч, който се бе вмъкнал през вратата. Тук се криеше отговорът на един въпрос, който отдавна занимаваше Рахел. От глинената стомна тя сипа вода в чугунена чаша и я занесе на Кутапен. Личеше си, че Рахел познава обстановката. Кутапен повдигна глава и отпи. Водни капки се стекоха по брадичката му.
Близнаците клекнаха като професионални възрастни клюкари на айеменемския пазар.
Известно време клечаха мълчаливо. Кутапен беше потиснат, а близнаците — заети с мислите си за лодката.
— Пристигна ли дъщерята на Чако Саар? — попита Кутапен.
— Трябва да е пристигнала — лаконично отвърна Рахел.
— Тя къде е?
— Кой знае. Трябва да е някъде наоколо. Ние не знаем.
— Ще я доведете ли тук да я видя?
— Не можем — каза Рахел.
— Защо?
— Трябва да стои вкъщи. Много е изнежена. Ако се изцапа, ще умре.
— А-ха.
— Не ни позволяват да я доведем тук… пък и няма какво да видиш — успокои го Рахел. — Има коса, крака, зъби… нали знаеш, както всички… само че е малко висока. — Това беше единствената подробност, която реши да му съобщи.
— И само това ли е? — попита Кутапен, който веднага схвана мисълта й. — Че тогава какъв смисъл има да се вижда?
— Няма смисъл — потвърди Рахел.
— Ако една лодка пропуска вода, много ли е трудно да се поправи? — попита Еста.
— Не би трябвало — каза Кутапен. — Зависи. Защо, чия лодка пропуска?
— Нашата… тази, дето я намерихме. Искаш ли да я видиш?
Близнаците излязоха вън и се върнаха с лодката, за да я разгледа парализираният. Вдигнаха я над него като покрив. По главата му покапа вода.
— Първо трябва да намерим откъде пропуска — обясни им Кутапен. — После да я затапим.
— После шкурка — добави Еста. — После боя.
— После гребла — обади се и Рахел.
— После гребла — съгласи се Еста.
— Накъде? — искаше да знае Кутапен.
— Само насам и натам — небрежно подхвърли Еста.
— Трябва да внимавате — предупреди ги Кутапен. — Тази наша река не винаги е такава, на каквато се преструва.
— На каква се преструва? — попита Рахел.
— Ами… на стара госпожа, която обича да ходи на черква… тиха и чистичка… хапва си хубавичко на закуска, после на обед. Гледа си своята работа. Не се обръща нито наляво, нито надясно.
— А пък каква е всъщност?
— Всъщност е много дива… чувам я нощем… как препуска край нас по луна, и винаги бърза. Трябва да внимавате с нея.
— А какво яде?
— Какво яде ли?… Ами задушено… и — Кутапен се замисли за нещо английско, което злата река би могла да яде.
— Парченца ананас… — предложи Рахел.
— Да, вярно! Парченца ананас и задушено. И пие. Уиски.
— И коняк.
— И коняк. Така е.
— И гледа наляво и надясно.
— Вярно е.
— И се занимава с чуждите работи…
Естапен закрепи малката лодка върху неравния пръстен под с няколко дървени трупчета, които намери в работилницата на Велута в задния двор. На Рахел подаде готварски черпак, направен от дървена дръжка, промушена през изгладена половинка от черупката на кокосов орех.
Близнаците се качиха в лодката и почнаха да гребат през безбрежните бурни води.
Пееха
Той е ходил по водата. Може би. Но дали е могъл да плува по земята?
В подходящи за роклята гащички и с тъмни очила? С фонтан от коса, прибран с Любов-в-Токио? В островърхи обуща и с алаброс? Дали би имал толкова силно въображение?
Велута се върна да провери дали Кутапен не се нуждае от нещо. Отдалече чу дивото пеене. Млади гласове, които подчертаваха неприличните думи.
Временно, за няколко щастливи минути, оранжадено-лимонаденият човек скри жълтата си усмивка и си отиде. Страхът потъна и остана на дъното на дълбоката вода. Спеше кучешки сън. Готов да скочи и да помрачи всичко само за миг.