Богът на дребните неща

Тя би могла да погали с пръсти тялото му и да усети как гладката му кожа настръхва. Би могла да остави пръстите си да се спуснат надолу до края на плоския му корем. Да се спуснат небрежно върху лъскавите шоколадови квадратчета. Би могла да остави следи от настръхнала кожа върху тялото му, като следи от тебешир върху черна дъска, като полъх на ветрец върху оризова нива, като белите ивици, оставени от реактивните самолетчета върху синьото черковно небе. Би могла да направи това много лесно, но не го стори. Той също би могъл да я докосне. Но не го стори, защото в здрача, зад светлината на газената лампа, имаше метални сгъваеми столове, наредени в кръг, а на столовете седяха хора със слънчеви очила с наклонени рамки, и наблюдаваха. Всички притискаха под брадичките си лакирани цигулки и държаха лъковете си под еднакъв наклон. Всички седяха с кръстосани крака, левия върху десния, а левият крак на всеки от тях потреперваше.

Някои от хората имаха вестници. Други нямаха. Някои надуваха мехурчета от слюнка. Други не. Но в очилата на всички се отразяваше газената лампа.

Зад кръга от сгъваеми столове започваше плаж, осеян със счупени сини шишета. Безшумните вълни донасяха нови шишета, за да се счупят на брега, а при отлива си отнасяха старите обратно. Чуваха се назъбени звуци от стъкло, което се удря в стъкло. На една скала в морето, осветен от пурпурна светлина, стоеше плетен люлеещ се стол с облегалка и дръжки от махагоново дърво. Беше счупен.

Морето беше черно, а пяната му — зелен бълвоч.

Риби се хранеха с разтрошени стъкла.

Нощта беше опряла лакти върху водата, а иззад трошливите й крила надничаха падащи звезди.

Нощни пеперудки осветяваха небето. Нямаше луна.

Той можеше да плува, с едната си ръка. Тя плуваше със своите две.

Неговата кожа беше солена. Нейната също.

Неговите стъпки не оставяха следи по пясъка, той не накъдряше водата, не се отразяваше в огледала.

Тя би могла да го докосне с пръсти, но не го стори. Двамата просто стояха заедно.

Неподвижно.

Кожа до кожа.

Лек цветен бриз надигаше косата й, развяваше я като вълнист шал около рамото му, което свършваше рязко като скала, защото от него не започваше ръка.

Мършава червена крава с щръкнали тазобедрени кости се появи и веднага заплува в морето, без да намокри рогата си и без да се обръща назад.

В съня си Аму летеше с тежки потрепващи крила и спря да си почине под кожата на съня си.

На бузата й се бяха отпечатали сините рози, бродирани с кръстат бод върху завивката.

Усещаше, че над съня й висят като две тъмни разтревожени луни лицата на децата й и очакват да ги пусне вътре.

— Мислиш ли, че умира? — чу тя как Рахел прошепва на Еста.

— Това е следобеден кошмар — отговори Точният Еста. — Тя много сънува.

Ако я докоснеше, не можеше да говори с нея, ако я обичаше, не можеше да си тръгне, ако приказваше, не можете да чува, ако се биеше, не можеше да победи.

Кой беше той, едноръкият мъж? Кой би могъл да бъде? Богът на Загубите? Богът на Дребните Неща? Богът на Настръхналата кожа и на Внезапните Усмивки? На Кисело-металическите Миризми — като миризмата на стоманените перила в автобусите, и като мириса от ръцете на автобусния кондуктор, който се е държал за тях?

— Да я събудим ли? — попита Еста.

Тънки ивици от светлината на късния следобед се промушваха в стаята през завесите и падаха върху транзисторното радио на Аму с формата на мандарина, което тя винаги вземаше, когато отиваше при реката. (Формата на мандарина имаше и онова Нещо, което Еста носеше в лепкавата си Друга ръка, когато се върна да гледа „Звукът на музиката“).

Ярки снопове от слънчева светлина заблестяха върху разрошената коса на Аму. Тя все още чакаше, под кожата на своя сън, и не искаше да пусне децата си да влязат в него.

— Тя казва, че не бивало да се стряскат внезапно хора, когато сънуват — припомни си Рахел. — Казва, че от това лесно можели да получат инфаркт.

Близнаците единодушно решиха, че ще е по-добре да я обезпокоят дискретно, отколкото да я събудят внезапно. Затова започнаха да отварят чекмеджета, да си покашлят, да шепнат силно, да тананикат кратки мелодийки. Разместиха обуща. И намериха долап, чиято врата скърцаше.

Аму продължаваше да стои под кожата на своя сън, наблюдаваше ги и изпитваше болезнена любов към тях.

Едноръкият мъж изгаси лампата си, мина по назъбения плаж и се скри в сенките, които само той виждаше.

Не остави отпечатъци от стъпки по брега.

Сгъваемите столове се затвориха. Черното море утихна. Набръчканите вълни изчезнаха, сякаш някой ги беше изгладил с ютия. Пяната се прибра в шишетата. Шишетата бяха запушени с тапи.

Нощта бе отложена до второ нареждане.

Аму отвори очи.

Дълъг беше пътят, който тя измина — от прегръдката на едноръкия мъж до своите неидентични двуяйчни близнаци.

— Ти имаше следобеден кошмар — уведоми я дъщеря й.

— Не беше кошмар — промълви Аму. — Беше сън.

— Еста помисли, че умираш.

— Изглеждаше много тъжна — обясни Еста.