Богът на дребните неща

Така че тази първа третина на реката познаваха добре. Останалите две трети — не толкова.

Втората третина беше, където започваше истински дълбокото. Където течението беше бързо и силно (надолу при прилив, нагоре при отлив, когато навлизаха води откъм ръкавите на реката).

Третата третина беше отново плитка. С кафява и мътна вода. Пълна с водорасли, стрелкащи се змиорки и бавно течаща кал, която излизаше измежду пръстите на краката ти като паста за зъби.

Близнаците плуваха като тюлени и надзиравани от Чако бяха преплували реката няколко пъти; връщаха се запъхтени и опулени от усилието, като носеха камъче, клонка или листо от другия бряг — доказателство за извършения подвиг. Но средата на една достопочтена река или другият й бряг не бяха подходящо място, където децата да се задържат по-дълго, да се мотаят или да се учат на разни неща. Еста и Рахел се отнасяха към втората и третата третина на Миначал с уважението, което заслужаваха. Въпреки това преплуването на реката не беше проблем. Но преминаването с лодка, натоварена с необходимите им неща (за да изпълнят б) да се подготвят да бъдат подготвени), беше.

Гледаха от единия до другия бряг на реката с очите на старата лодка. От мястото, на което бяха застанали, не виждаха Къщата на Историята. А само нещо тъмно оттатък блатото в сърцето на изоставената каучукова плантация, откъдето се носеше цвъртене на щурци.

Еста и Рахел повдигнаха малката лодка и я отнесоха до водата. Лодката изглеждаше изненадана като сърдита риба, изплувала от дълбокото на повърхността. Имаше силна нужда от слънчева светлина. Нуждаеше се от остъргване, може би от почистване, и от нищо друго.

Две щастливи сърца се издигнаха като шарени хвърчила в небесносиньото небе. Но след малко реката (с рибата в нея, с отразените в нея небе с дървета) избълбука и напълни лодката.

Бавно-бавно старата лодка потъна и се закрепи на шестото стъпало.

И сърцата на двуяйчните близнаци потънаха и се установиха на стъпалото над шестото.

Дълбоководните риби закриха уста с перки, извърнаха се настрана и се засмяха на този спектакъл.

Един бял ладиен паяк изплува с реката от лодката, опита да се спаси, но се удави. Бялата ципа, в която бяха яйцата на този женски паяк, се спука преждевременно и сто малки паячета (твърде леки, за да се удавят, и твърде малки, за да плуват) поръсиха гладката повърхност на зелената вода, преди да бъдат отнесени към морето. Към Мадагаскар, където да създадат нов тип Малайаламски Плуващи Паяци.

Не след дълго, сякаш бяха обсъждали този въпрос (макар че не бяха), близнаците започнаха да мият лодката в реката. Паяжините, калта, мъхът и лишеите отплаваха. След като я изчистиха, обърнаха я с дъното нагоре и я вдигнаха върху главите си. Като обща, капеща шапка. Еста измъкна червеното знаме от земята.

Малка процесия (знаме, оса и лодка върху крака) се отправи по позната пътечка през храсталака. Процесията избягваше копривата, познатите дупки и мравуняците. Заобиколи дълбоката яма, от която бяха копали пръст, но сега се беше превърнала в застояло блато със стръмни оранжеви брегове, а гъстата му лепкава вода бе покрита с коричка от лъскава зелена пяна. Измамно зелена морава, в която се въдеха комари, а рибите бяха тлъсти, но недостъпни.

Пътеката, която вървеше успоредно с реката, водеше до тревиста поляна, обкръжена от сгушени едно в друго дървета — кокосови орехи, кашу, манго, билимби. В края на поляната имаше ниска колиба, обърната с гръб към реката, със стени от оранжева пръст, измазани с кал, и със сламен покрив, който стигаше почти до земята, сякаш слушаше прошепвана му подземна тайна. Ниските стени на колибата бяха с цвета на пръстта, над която се издигаха, сякаш поникнали от семе за къща, посадено в земята, а от него израснали правоъгълни ребра и обградили малко пространство. Три неугледни бананови дървета растяха в предното дворче, заобиколено с ограда от преплетени палмови листа.

Лодката върху крака приближи до колибата. Незапалена газена лампа висеше на стената до вратата, мястото зад нея беше черно като сажди. Вратата беше открехната. Вътре беше тъмно. На вратата се появи черна кокошка. Бързо се прибра вътре, напълно безразлична към посетители с лодка.

Велута го нямаше вкъщи. Нито Велия Паапен. Но имаше някого.

Мъжки глас изплува от вътрешността и отекна в полянката, откъдето прозвуча самотно.

Гласът викаше едно и също нещо, пак и пак, като всеки път се издигаше в по-висок, по-истеричен регистър. Викът беше апел към една презряла гуава, която всеки миг заплашваше да се откъсне от дървото и да се размаже на земята.

Па пера-пера-пера-перака (Господин гуа-гуа-гуа-гуава,)

енде парамбил туралей.

(не прави мръсно в моя двор).

Четенде парамбил турико,

(направи мръсно в двора на брат ми)

па пера-пера-пера-перака.

(Господин гуа-гуа-гуа-гуава).