Богът на дребните неща

Другарят Еста щеше да намери знамето (което Беба Кочама бе принудена да развява) и да чака Рахел край реката, където щяха (в съответствие с Мисъл № 2):

б) Да се подготвят да бъдат подготвени.

Съблечена детска феерична рокля (полуконсервирана) стоеше насред пода в затъмнената спалня на Аму.

Навън въздухът беше нащрек, светъл и горещ. Рахел лежеше до Аму съвсем будна, по гащичките за летището. Виждаше избродираните на кръстчета цветя от завивката на сини кръстчета върху бузата на Аму. Чуваше следобеда, който също беше на сини кръстчета.

Бавното въртене на вентилатора на тавана. Слънцето зад завесите.

Жълтата оса, която бръмчи върху стъклото на прозореца и издава едно опасно б-з-з-з.

Учуденото примигване на гущерче.

Бавно пристъпващи кокошки на двора.

Звукът на слънцето, което изсушава прането. Прави белите спални чаршафи хрупкави. Втвърдява колосаните сарита. Кремаво-бели и златни.

Червени мравки върху жълти камъни.

Една сгорещена крава, която страда от горещината. М-у-у-у. В далечината.

Миризмата на лукавия призрак на един англичанин, прикован със сърп към каучуковото дърво и учтиво молещ за пура.

„Хм… извинете. Да имате случайно хм… една пура?“

С учителски глас. О, Боже.

И Еста, който я чака. До реката. Под мангостиновото дърво, донесено и посадено от преподобния Е. Джон Айп след посещението му в Мандалей.

На какво беше седнал Еста?

На каквото сядаха винаги под мангостиновото дърво. Нещо сиво и петнисто. Покрито с мъх и лишеи, потулено сред папрат. Нещо, което земята искаше да си върне. Не беше пън. Нито скала…

Преди да довърши мисълта си, Рахел скочи и хукна.

През кухнята, покрай дълбоко заспалата Кочу Мария. С дебели бръчки като внезапно нахлул носорог в престилка с къдрички.

Край фабриката.

Носеше се босонога през зелената горещина, преследвана от жълта оса.

Другарят Еста беше там. Под мангостиновото дърво. Забол червено знаме в земята до себе си. Една подвижна република. Революция на един близнак с алаброс.

И на какво беше седнал?

На нещо покрито с мъх и потулено от папрат.

Като го почукаш, издаваше кух звук.

Мълчанието потъваше и се надигаше нагоре, спускаше се и се възвисяваше, изписвайки осмици.

Бляскави водни кончета кръжаха и се носеха под слънцето като пискливи детски гласове.

Пръсти с естествен цвят се бореха с папратта, отместваха камъни, разчистваха пътя. Потни длани търсеха клон или ръб, за който да се хванат. Веднъж, пак, и пак.

Всичко може да се промени в един-единствен ден.

Това наистина беше лодка. Малка дървена лодка.

Лодката, в която седна Еста, лодката, която Рахел намери.

Лодката, която Аму щеше да използва, за да прекоси реката. За да обича през нощта мъжа, когото нейните деца обичаха през деня.

Лодка толкова стара, че беше пуснала корени. Почти.

Сива стара ладия с ладийни цветя и ладийни плодове. А под нея — ивица изсъхнала трева във формата на лодка. Бързане и суетня в света под лодката.

Свят тъмен, и сух и хладен. Сега без покрив. И сляп.

Бели термити, тръгнали на работа.

Бели божи кравички, тръгнали към дома си.

Бели бръмбари бързо бягащи от светлината.

Бели скакалци с цигулки от бяло дърво.

Тъжна бяла музика.

Една бяла оса. Мъртва.

Една чуплива бяла змийска кожа, запазена на тъмно, разпадаща се на слънце.

Но щеше ли да свърши работа тази малка лодка? Не беше ли и тя прекалено стара? Прекалено разнебитена? Пътят до Акара не беше ли твърде дълъг за нея?

Двуяйчните близнаци се вглеждаха в своята река.

Миначал.

Сиво-зелена. С риба във водите. С небето и дърветата в нея. А нощем — с нащърбената жълта луна.

Когато Папачи бил момче, един тамаринд, голямо старо дърво било повалено в реката от буря. То още си беше там. Гладко, безкоро дърво, почерняло от премного зелена вода. Неподвижно плаващо дърво.

Първата третина на реката беше техен приятел. Преди да стане истински дълбока. Те познаваха хлъзгавите каменни стъпала (тринадесет), преди да започне лепкавата кал. Познаваха следобедните водорасли, които прииждаха откъм Комараком. Познаваха по-дребните риби. Плоската глупава риба палати, сребърната парал, хитрата мустаката коори.

Тук Чако ги беше учил да плуват (да джапат около дебелия корем на вуйчо си, без да бъдат придържани). Тук бяха открили особеното удоволствие да пръцнеш под водата.

Тук се бяха научили да ловят риба. Да закачат извиващите се лилави земни червеи на кукичките в края на въдичарските прътове, които Велута им беше направил от тънки стебла на жълт бамбук.

Тук се учеха на мълчание (като децата на риболовците), тук разбраха светлия език на водните кончета.

Тук се научиха да чакат. Да наблюдават. Да мислят мисли, които да не произнасят гласно. Да се движат като светкавици, когато гъвкавият жълт бамбук се извиеше надолу.