Богът на дребните неща

Рахел седна на ръба на циментовата вана (щръкналите краища на подплатената й с канаваца и украсена с дантела пола, леко се потопиха в туршията от крехко манго) и пробва няколко от гумените предпазители за пръсти. Три мухи месарки ожесточено се блъскаха в покритата с мрежа врата и искаха да влязат вътре. Бухалът Уса наблюдаваше мълчанието с дъх на туршия, което лежеше между близнаците като рана.

Пръстите на Рахел бяха Жълти Зелени Сини Червени Жълти.

Еста беше спрял да бърка конфитюра. Рахел стана да си отива. За следобедния си сън.

— Къде отиваш?

— Някъде.

Рахел свали новите си пръсти и остана с пръсти в естествен цвят. Не жълти, не зелени, не сини, не червени. Не жълти.

— Аз отивам при Акара — заяви Еста. Без да вдига очи. — В къщата на Историята.

Рахел спря и се извърна, а една безцветна нощна пеперудка с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба разтвори хищнически крилца върху сърцето й.

Бавно ги разтвори.

После бавно ги затвори.

— Защо? — попита Рахел.

— Защото всичко може да се случи на всекиго отвърна Еста. — Най-добре е да си подготвен.

Това не можеше да се оспори.

Вече никой не ходеше в къщата на Кари Сайпу. Велия Паапен твърдеше, че той бил последният, който я е виждал. Казваше, че била свърталище на духове. Беше разправил на близнаците как се е срещнал с призрака на Кари Сайпу. Случило се преди две години. Бил отишъл на отсрещния бряг на реката да търси мускатово орехче, което да стрие заедно с пресен чеснов лук за Чела, жена му, болна от туберкулоза. Изведнъж усетил миризма на пушек от пура (познал миризмата, защото Папачи пушел същите пури). Велия Паапен се извъртял и метнал сърпа си по посока на миризмата. Приковал призрака до ствола на едно каучуково дърво, където според Велия Паапен — оня стоял и досега. Прикована от сърп миризма, от която изтичала чиста кехлибарена кръв и молела за пури.

Велия Паапен после не успял да намери дървото с мускатови орехчета и трябвало да си купи нов сърп. Но бил доволен, че благодарение на светкавичните му рефлекси (въпреки ипотекираното му око) и на хладнокръвието му той принудил призрака-педофил да прекрати кръвожадното си скитничество.

Поне докато някой не се поддаде на хитростите на призрака и не го освободи от сърпа, като му даде пура.

Това обаче, което Велия Паапен не знаеше (макар да знаеше почти всичко), бе, че къщата на Кари Сайпу е Къща на Историята (чиито врати са заключени, а прозорците й са отворени). Не знаеше, че вътре предци с дъх на пожълтели географски карти и със загрубели нокти на краката шепнат на гущерите по стената. Не знаеше, че Историята използва задната веранда за място, където договаря своите условия и събира налозите си. Че неустойките водят до страшни последствия. Че в деня, избран от Историята да направи баланса на счетоводните си книги, Еста щеше да запази разписката за налози, платени от Велута.

Велия Паапен нямаше и представа, че Кари Сайпу взема в плен мечтите и ги домечтава. Че ги изтръгва от умовете на минаващи хора, както децата изваждат стафидите от сладкиш. Че онези, за които най-много копнее, мечтите, които най-много обича да домечтава, са крехките мечти на двуяйчни близнаци.

Бедният стар Велия Паапен, да бе знаел, че Историята ще избере него за свой пълномощник, че неговите сълзи ще задвижат Ужаса, навярно не би се перчил като млад петел на айеменемския пазар, не би се хвалил как е преплувал реката със сърп в уста (с киселия вкус на желязо по езика). Как го е извадил от устата си само за миг, когато е коленичил, за да измие ипотекираното си око от речния пясък (понякога, особено в дъждовните месеци, в речната вода имаше пясък), и как тъкмо в този миг е усетил пушек от пура. Как взел сърпа, завъртял се и го запратил по миризмата, като по този начин приковал призрака завинаги. Всичко станало с едно-единствено, плавно, атлетическо движение.

По-късно, когато разбра своята роля в Плановете на Историята, вече беше твърде късно да се върне назад. Сам беше заличил следите от стъпките си. Пълзейки заднешком с метла в ръка.

Във фабриката мълчанието отново се спусна и се сгъсти около близнаците. Ала този път мълчанието беше различно. Мълчанието на една стара река. Мълчание на рибарите и на восъчнобледите сирени.

— Само че комунистите не вярват в призраци заяви Еста, сякаш продължаваха разговор, в който се търси решение на проблема с призраците. Разговорът им излизаше на повърхността и изчезваше под земята като планински поток. Понякога можеше да бъде чут от други хора. Друг път не.

— Ние ще станем ли комунисти? — попита Рахел.

— Може да се наложи.

Думи на Еста Практичния.

Далечни гласове на хора още не преглътнали последните трохи от тортата си и приближаващите стъпки на Синята Армия принудиха другарите да похлупят своята тайна.

Тя беше консервирана, затворена херметически и прибрана. Една тайна във форма на крехко червено манго, сложена в циментовата вана. И наблюдавана от Бухала.

Червеният дневен ред беше уточнен и съгласуван:

Другарката Рахел щеше да се прибере за следобедната си дрямка и да лежи будна, докато Аму заспи.