Богът на дребните неща

Милата Аму, която се върна в Айеменем с астма и с такова хъркане в гърдите, сякаш се чуваше как някакъв мъж вика отдалече.

Еста не я видя такава.

Безумна. Болна. Тъжна.

Последния път, когато Аму се върна в Айеменем, Рахел току-що беше изключена от Манастира Назарет (задето бе украсявала купчинки кравешки изпражнения с цветенца и се бе блъскала в по-големите ученички). Аму пък беше уволнена за пореден път — последната й служба бе в рецепцията на един евтин хотел — защото боледувала и много дни не се явявала на работа. Казали й, че хотелът не може да си позволи това. Имали нужда от по-здрав човек на рецепцията.

При това последно посещение Аму прекара цяла сутрин с Рахел в нейната стая. С останките от скромната си заплата беше купила за дъщеря си малки подаръци, увити в амбалажна хартия с налепени по нея цветни книжни сърца. Пакетче сладки пурички, металическа кутия за моливи и един брой от „Илюстрирана класика за деца“ — серия комикси от Пол Бъниан. Подаръците бяха подходящи за седемгодишно дете; Рахел беше вече почти на единайсет. Аму сякаш вярваше, че ако отказва да забележи как времето тече в живота на нейните близнаци, ако пожелае времето да спре, то наистина ще спре. Сякаш със силата на волята си можеше да продължи детството на своите деца докато се замогне, за да има възможност да ги прибере при себе си. Тогава щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Да започнат пак от седемгодишната им възраст. Аму каза на Рахел, че е купила един брой от комиксите и за Еста, но ще го пази при себе си, докато си намери нова работа и започне да печели достатъчно, за да наеме стая, в която тримата да живеят заедно. Тогава щяла да иде в Калкута да прибере Еста и да му даде неговия комикс. Този ден не е далече, каза Аму. Той може да дойде днес-утре. Скоро плащането на наем нямало да е никакъв проблем. Каза, че се била кандидатирала за служба в системата на ООН и че навярно тримата щели да живеят в Хага и за тях да се грижи холандска прислужница. Но, от друга страна, Аму обясни, че можело да остане в Индия и да направи това, което винаги е искала — да открие училище. Не й било лесно, каза, да избере между кариера в образованието и служба в ООН, но не трябвало да се забравя едно — самият факт, че има избор, вече било привилегия.

Но засега, повтори тя, докато вземела решение, щяла да задържи при себе си подаръците за Еста.

Аму говори цяла сутрин без да спре. Задаваше въпроси на Рахел, но не й даваше възможност да отговори. Ако Рахел се опиташе да каже нещо, Аму я прекъсваше с нова своя мисъл или въпрос. Като че ли изпитваше ужас дъщеря й да не заговори като възрастен човек и да размрази Замразеното време. Страхът я правеше бъбрива. Тя го потискаше с брътвежа си.

Беше подпухнала от кортизон, с едро като луна лице, не беше вече стройната майка, която Рахел помнеше. Върху издутите й бузи кожата беше изопната и лъщеше, както лъщи белег от стара ваксинация. Когато се усмихваше, трапчинките й се изпъваха тъй силно, сякаш от това болеше. Къдравата й коса бе загубила блясъка си и висеше край подутото й лице като матова завеса. Носеше дъха си в стъклен инхалатор в окъсана дамска чанта. Кафяви изпарения „Бровон“. Всеки дъх, който поемаше, беше битка срещу железния юмрук, който се мъчеше да изстиска въздуха от дробовете й. Рахел наблюдаваше как майка й диша. При всяко вдишване вдлъбнатините до ключиците й се изопваха и се изпълваха със сенки.

Аму изкашля една храчка в носната си кърпа и я показа на Рахел.

— Винаги трябва да се проверява — прошепна тя дрезгаво, сякаш храчката беше списък с аритметични отговори, който трябва да се провери, преди да се предаде. — Когато е бяла, още не е узряла. Когато е жълта и с лош мирис, тогава е узряла и може да се изкашля. Храчката е като плод. Узрял или още не. Трябва да можеш да познаеш.

По време на обеда Аму се оригваше като шофьор на камион и казваше „Извинявайте“ с нисък, неестествен глас. Рахел забеляза, че по веждите й има нови косми, по-дебели и дълги като пипала. Аму се усмихваше на тишината около масата и отделяше парченцата пържена риба от костта. Отбеляза, че се чувствала като крайпътен знак, върху който птиците пускат курешките си. Очите й имаха странен, трескав блясък.

Мамачи я попита дали е пила и предложи да посещава Рахел колкото може по-рядко.

Аму стана от масата и излезе, без да каже нито дума. Дори и довиждане.

— Иди да я изпратиш — обърна се Чако към Рахел.

Рахел се престори, че не чува. Продължи да си яде рибата. Спомни си за храчката и едва не повърна. В този момент тя мразеше майка си. Мразеше я.

Повече не я видя.

Аму умря в една мръсна стая в Барат Лодж в Алепи, където беше отишла да търси работа и да разговаря с нечий секретар. Умря сама. Единствено шумният вентилатор на тавана й правеше компания; нямаше го Еста да легне зад гърба й и да й говори. Беше на трийсет и една години. Нито стара, нито млада, но на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.