Богът на дребните неща

— Естапен! — скара се Аму. В нея се надигна гневно чувство и спря някъде около сърцето й. Чувство много по-гневно, отколкото бе нужно. Стори й се, че този публичен бунт в област от нейната юрисдикция я унижава. Беше очаквала всичко да мине гладко. Да получи награда за своите деца в това индо-британско състезание за добро държане.

Чако се обърна към Аму на малайаламски:

— Моля те. По-късно. Не сега.

Гневният поглед на Аму към Еста каза: Добре. По-късно.

По-късно се превърна в ужасна, заплашителна дума, от която кожата ти настръхва.

По.Къс.Но.

Като звук на камбана, който идва от дълбочината на обрасъл с мъх кладенец. Звук, от който потреперваш. Мъхнат звук. Като крачката на пеперудка.

Пиесата се беше развалила. Като туршия в мусонно време.

— И моята племенница — продължи представянето Чако. — Но къде е Рахел?

Огледа се, ала не я откри никъде. Посланик Рахел, неспособна да се справи с противоречивите промени в живота си, се бе увила като суджук в мръсното перде на аерогарата и не можеше да се развие. Суджук със сандали Бата.

— Не й обръщайте внимание — обади се Аму. — Тя просто иска да привлече вниманието.

Но Аму също се лъжеше. Рахел само се мъчеше да не привлича вниманието, което заслужава.

— Здравей, Рахел — обърна се Маргарет Кочама към мръсното перде на аерогарата.

— Хау ду ю ду? — смънка в отговор мръсното перде.

— Няма ли да излезеш и да кажеш здравей? — подкани я Маргарет Кочама с нежен учителски глас. (Като на госпожица Митън, преди да види Сатаната в очите им.)

Посланик Рахел не излизаше изпод завесата, защото не можеше да излезе. Не можеше, защото не можеше. Защото всичко вървеше наопаки. А скоро и за нея, и за Еста щеше да има едно По. Късно.

Пълно с мъхнати молци и ледени пеперуди. И камбани, чийто звук идва от дълбокото. И мъх.

И един Бухал.

Мръсното перде на аерогарата беше голямо успокоение, и тъмнина и щит.

— Просто не й обръщайте внимание — повтори Аму и се усмихна пресилено.

Умът на Рахел беше пълен с воденични камъни и синьо-сиво-сини очи.

Сега Аму я обичаше още по-малко. А с Чако бяха стигнали до същността на проблема.

— Багажът пристигна! — весело съобщи Чако. Доволен, че ще се махне от тук.

— Ела, Софикинс, хайде да вземем саковете ти.

Софикинс.

Еста ги наблюдаваше как вървят покрай парапета, как се бутат през тълпата, която отстъпваше, респектирана от костюма на Чако, от изкривената му вратовръзка и изобщо от напористото му държане. Поради големината на корема му Чако се движеше така, сякаш постоянно се изкачва по нанагорнище. Преодолявайки оптимистично стръмните, плъзгави склонове на живота. Той вървеше от едната страна на парапета, а Маргарет Кочама и Софи Мол от другата.

Софикинс.

Седналият човек с фуражка и еполети, също респектиран от костюма и изкривената вратовръзка на Чако, му разреши да влезе в сектора, където се получаваше багажът.

Когато се оказаха без парапет помежду им, Чако целуна Маргарет Кочама и вдигна на ръце Софи Мол.

— Последният път когато те вдигнах, ти за награда ми намокри ризата — каза засмяно Чако.

Прегръщаше я, прегръщаше я, прегръщаше я. Целуна я по синьо-сиво-сините очи, по ентомологичния нос, по червено-кафявата коса с шапка.

Най-сетне Софи Мол каза на Чако:

— Мммм… извинявай. Дали би ме пуснал? Аз ммм… не съм свикнала да ме носят на ръце.

Чако я пусна.

Посланик Еста видя (с проницателните си очи), че костюмът на Чако изведнъж е станал по-широк, не така впит до пръсване.

И докато Чако вземаше багажа, до прозореца с мръсното перде, онова „по-късно“ стана „сега“.

Еста видя как брадавицата върху шията на Беба Кочама точи зъби и трепери в радостно очакване. Променяше цвета си като хамелеон — зелен, синьочервен, синапеножълт.

Ей сега беда на двама
ще се случи,
грешка няма

— Добре — каза Аму. — Стига вече. Отнася се и за двама ви. Излез оттам, Рахел!

Скрита в пердето като в пашкул, Рахел затвори очи и се замисли за зелената река, за тихите, дълбоководни риби, за ефирните крилца на водните кончета (през които може да се вижда слънцето). За най-късметлийската въдица, дето Велута й беше направил. От жълт бамбук с плувка, която потъва щом някоя глупава риба клъвне. Спомни си за Велута и й се прииска да бъде с него.

Тогава Еста я разви. Циментовите кенгура наблюдаваха.

Аму погледна близнаците. Въздухът беше тих, чуваше се само как пулсира брадавицата върху шията на Беба Кочама.

— И тъй — каза Аму.

Всъщност това бе въпрос. И тъй?

Нямаше отговор.

Посланик Еста погледна надолу и видя, че обущата му (от които плъзваха нагоре гневните му чувства) са бежови и островърхи. Посланик Рахел погледна надолу и видя, че в нейните сандали „Бата“ пръстите на краката й искат да се отскубнат. Въртят се и се мъчат да се закачат на нечии чужди крака. И че тя не може да ги спре. Скоро щеше да остане без пръсти и да има превръзка като прокажения на прелеза.