Богът на дребните неща

На връщане, като заобиколи айеменемската къща, Рахел излезе на главния път. И тук нови къщи бяха изникнали като гъби и само фактът, че се гушеха между дървета и че от главния път до тях водеха тесни пътеки, по които не могат да минат коли, придаваше на Айеменем чувство за усамотеност. В действителност населението му бе пораснало и Айеменем сега имаше размерите на малък град. Зад крехката фасада от зеленина живееше множество от хора, готово мигом да се събере при повикване. За да пребие до смърт някой невнимателен шофьор на автобус. Да смачка предното стъкло на кола, посмяла да излезе в деня на Опозиционния протест. Да открадне вносния инсулин на Беба Кочама и кифличките й с крем, донесени чак от Най-добрата пекарна в Котаям.

Пред печатницата си „Лъки прес“ другарят К.Н.М. Пилай стоеше до оградата и разговаряше с един човек от другата й страна. Ръцете на другаря Пилай бяха кръстосани пред гърдите; стискаше здраво собствените си подмишници, сякаш някой току-що му ги бе поискал на заем и той бе отказал. Човекът оттатък стената ровеше с престорен интерес куп фотографии в целофанов плик. Повечето от тях бяха снимки на сина на другаря К.Н.М. Пилай — Ленин, който живееше и работеше в Делхи — грижеше се за боядисването, за водопроводните и електрическите инсталации в холандското и германското посолства. За да не се страхуват клиентите му от неговите политически пристрастия, беше леко променил името си. Сега се наричаше Левин. П. Левин:

Рахел се опита да мине край него незабелязано. Надеждата й бе абсурдна.

— А йоо, малка Рахел! — изненада се другарят К.Н.М. Пилай, който веднага я позна. — Помниш ли другаря чичо?

— Да — отвърна Рахел.

Дали го помнеше? Да, разбира се.

И въпросът, и отговорът бяха само учтиво въведение към разговор. И тя, и той знаеха, че има неща, които могат да се забравят. И неща, които не могат — те седят върху прашни полици като препарирани птици със зъл, обърнат встрани поглед.

— Е? — усмихна се другарят Пилай. — Мислех, че сега си в Амейрика?

— Не — каза Рахел. — Сега съм тук.

— Да, да. — Гласът му звучеше малко нетърпеливо. — Но иначе предполагам, че си в Амейрика, нали?

Другарят Пилай спусна надолу кръстосаните си ръце. Зърната на гърдите му погледнаха Рахел над оградата като тъжните очи на санбернарско куче.

— Позна ли я? — обърна се към човека със снимките другарят Пилай и посочи Рахел с брадичка.

Човекът не беше я познал.

— Дъщеря на дъщерята на старата Кочама от „Туршии Парадайз“ — обясни другарят Пилай.

Човекът погледна озадачено. Очевидно не беше тукашен. И не беше любител на туршиите. Другарят Пилай потърси друга връзка.

— Пуниан Кунджу? — припомни той. За малко в небето се появи Антиохският Патриарх и помаха със сбръчканата си ръка.

За човека с фотографиите нещата почнаха да идват на място. Той закима ентусиазирано.

— Синът на Пуниан Кунджу. Бенаан Джон Айп. Който беше в Делхи, помниш ли? — попита другарят Пилай.

— Уър, уър, уър — да, да, да — потвърди човекът.

— Това е дъщеря на дъщеря му. Сега е в Амейрика.

Кимащият човек кимна още по-категорично, когато родословното дърво на Рахел му се изясни.

— Уър, уър, уър. Сега е в Амейрика, нали? — Това не бе въпрос, а нескрито възхищение.

Човекът се сети за някакъв скандал. Беше забравил подробностите, но помнеше, че ставаше дума за секс и за смърт. Бяха писали във вестниците. След кратко мълчание и още няколко леки кимвания, човекът подаде плика с фотографии на другаря Пилай.

— Е, добре, другарю. Аз ще тръгвам. — Трябваше да свари един автобус.

— И така! — усмивката на другаря Пилай се разшири, когато насочи цялото си внимание — като с фенерче — към Рахел. Венците му бяха изумително розови — наградата за безкомпромисно вегетарианство през целия му живот. Беше от онези хора, които е трудно да си представиш като момчета. Или като бебета.

Изглеждаше като че ли се е родил на средна възраст. С оплешивяваща коса над челото.

— А съпругът на Мол? — искаше да знае той.

— Не е дошъл.

— Някакви снимки?

— Нямам.

— Как се казва?

— Лари. Лорънс.

— Уър. Лорънс. — Другарят Пилай кимна, сякаш беше съгласен с това. Сякаш, ако имаше избор, би избрал точно това име.

— Някакви очаквания?

— Не — отвърна Рахел.

— Предполагам, че още сте във фазата на планирането? Или на очакването?

— Не.

— Едно е задължително. Момче или момиче. Каквото и да е — съобщи мнението си другарят Пилай. — Второто е вече по избор.

— Ние се разведохме. — Рахел се надяваше, че от изненада той ще замълчи.

— Раз-ведени? — Гласът му се издигна в такъв регистър, че се пречупи при въпросителния знак. Дори произнесе думата, като че ли е някаква форма на смърт.

— Това е крайно неблагоприятно — заяви той, след като се съвзе. Кой знае защо, използва такъв книжен израз — нещо, нетипично за него. — Не-бла-гопри-ятно.

През ума на другаря Пилай мина мисълта, че това поколение може би плаща за буржоазното декадентство на своите предци.

Един беше луд. Тази беше разведена. Вероятно ялова.