Богът на дребните неща

Къщата на Историята (където някога са си шептели предци с дъх на стари географски карти и със загрубели нокти на краката) вече не можеше да се достигне откъм реката. Беше обърнала гръб на Айеменем. Гостите на хотела бяха докарвани направо от Кочин през ръкавите на реката. Пристигаха в моторна лодка, която пореше водата с клинообразна пяна, а зад нея се провлачваше тънък слой нафта с отблясъци в цветовете на дъгата.

Откъм хотела гледката беше красива, но и там водата бе мътна и токсична. Табелки с калиграфски изписани букви предупреждаваха, че плуването е забранено. Бяха построили висока стена, за да скрият от погледа бедняшкото поселище и да не му позволят да навлезе в някогашното имение на Кари Сайпу. Лошата миризма нямаше как да спрат.

Но бяха построили плувен басейн. А в менюто бяха включени прясна морска риба на скара с пържени картофи и палачинки „Сюзет“.

Дърветата бяха все още зелени, небето — все така синьо, което не беше без значение. Затова този миризлив рай бе шумно рекламиран — наричан бе „Божият кът“ в рекламните брошури — защото те, хитрите хотелиери, знаеха, че с неприятните миризми, както и с чуждата бедност, трябва просто да се свикне. Въпрос на дисциплина. На упорство и на климатични инсталации. Нищо повече.

Къщата на Кари Сайпу беше ремонтирана и пребоядисана. Тя се беше превърнала в център на претенциозен комплекс, пресичан от изкуствени канали и свързващи ги мостове. Малки лодки плаваха във водата. Старият колониален дом с дълбока веранда и дорийски колони беше заобиколен от по-малки, по-стари дървени къщи — наследствени домове — които хотелската верига бе закупила от стари фамилии и пренесла в Сърцето на Мрака. Играчки с История, в които да се забавляват богатите туристи. Като сноповете ориз в съня на Йосиф, като нетърпеливо блъскащи се пред английския магистрат местни жители, старите къщи бяха наредени около Къщата на Историята в отбранителни пози. Хотелът се наричаше „Старото наследство“.

Хотелиерите обичаха да разказват на гостите, че най-старата дървена къща, с добре изолирано, облицовано складово помещение, което на времето побирало достатъчно ориз, за да се храни цяла армия в продължение на година, е била дом на предците на другаря Е.М.С. Намбудирипад — кералския Мао Дзедун — поясняваха на неосведомените. Мебелите и разни дреболии, придобити заедно с къщата, бяха на показ. Тръстиков чадър, изплетено от ракита легло. Дървен сандък за чеиз. На всеки експонат бе прикрепена табелка с разяснителен надпис — Традиционен чадър от Керала и Традиционен сватбен сандък за чеиз.

Така Историята и Литературата се използваха за търговски цели. Курц и Карл Маркс, хванати за ръка, посрещаха богатите гости, щом слязат от моторницата.

Къщата на другаря Намбудирипад служеше за хотелска трапезария, където позагорели от слънцето туристи в бански костюми отпиваха бавно кокосово мляко (поднасяно в черупката), а стари комунисти, които сега работеха като умилкващи се сервитьори в пъстроцветно етническо облекло, се привеждаха над подносите с напитки.

Вечер (за повече местен колорит) на туристите се представяха танци катакали в съкратен вариант, („само кратки, но ярки откъси“, нареждаха хотелиерите на танцьорите.) Така древни истории се свиваха и ампутираха. Шестчасови класически произведения се свеждаха до двайсетминутни изпълнения.

Представленията се изнасяха до плувния басейн. Докато барабанистите удряха барабаните и танцьорите танцуваха, гостите на хотела се забавляваха с децата си във водата. Докато Кунти разкриваше своята тайна пред Карна на речния бряг, флиртуващи двойки си мажеха гърбовете с плажно масло. Докато бащи играеха рафинирани сексуални игри с едва поотрасналите си дъщери, Поотана кърмеше младия Кришна на отровната си гръд. Бима изкормяше Душасана и миеше косата на Драупади в неговата кръв.

Задната веранда в Къщата на Историята (където бе дошъл отряда от докосваеми полицаи и където беше спукана надуваемата гъска) сега беше остъклена и превърната в проветрива хотелска кухня. Там вече не се случваше нищо по-лошо от приготовлението на кебап и крем карамел. Ужасът беше преминал. Превъзмогнат от мириса на храна. Приглушен от тананикането на готвачи. От веселото клъц-клъц кълцане на джинджифил и чесън. От изкормянето на по-дребни бозайници — прасета, кози. От рязането на месо. От остъргването на рибешки люспи.

Нещо лежеше заровено в земята. Под тревата. Под двайсет и три години от юнски дъжд.

Нещо малко и забравено.

Нещо, чиято липса светът не би усетил.

Един детски пластмасов ръчен часовник с нарисувано време.

Той показваше два без десет.

Тайфа от деца следваше Рахел при разходката й.

— Ало, хипи, — викаха те, с двайсет и пет годишно закъснение. — Как се казваш?

После някой хвърли по нея малко камъче и детството й избяга, размахало тънки ръчички.